Възходът на номер Девет
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: Заветите на Лориен #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Томова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възходът на номер Девет». Краткое содержание книги:
Гривната ми се разширява точно навреме, за да отклони удара. Таблото, до което съм застанал, се разцепва на две от удара му. Навсякъде се разхвърчават искри, включително в отвореното ми защитно поле, и достигат до мен. Когато попадат върху ризата ми, аз оставям огъня да пламне и да се разпростре. Полето ми се свива и Девет гледа изумен как ме поглъщат пламъците. После се отърсва от изненадата.
— А защо не се превърна в огнена топка, когато се биехме в един отбор? — вика той.
Огънят около тялото ми пращи и бучи, раздухван от силния вятър. Насочвам се към него. Той може и да смята, че това е само забавление и игра, но аз не мисля така.
— Приключихме ли?
— Не съвсем — хили се самодоволно той.
Оформям малка огнена топка върху дланта си. Решавам да му покажа, че не намирам ситуацията за смешна, като запращам огнената топка в краката му, но той я отблъсква с тръбата подобно на хокеист. Пращам много бързо две нови огнени топки, но той използва мисълта си, за да ги отхвърли настрани. Едната се търкулва, без да предизвика ефект. Другата стига до кожуха на един вентилатор, който се разтопява от горещината. Силният вятър отвява стопения кожух и оставя открит огромния вентилатор.
Вдигам ръце над главата си с намерение да направя топка, голяма колкото хладилник. Но докато тя нараства, Девет се хвърля към мен, вдигнал тръбата над рамото си. Той поставя здраво единия ѝ край на земята и се извива към мен, изнесъл краката си напред, насочени към гръдния ми кош, който е в пламъци. Изкрещява от болка в мига, в който петите на обувките му докосват пламтящото ми тяло, а пък аз политам назад. Светът, който е бил в червено и жълто, изведнъж става сив и син. При поредното си превъртане установявам, че летя право към откритите перки на стопения вентилатор. Разпервам ръце и крака и в последния момент успявам да се спра на сантиметри от остриетата. Вентилаторът е достатъчно силен и изгася остатъците от моя огън, преди да се изтърколя настрани.
— Опитваш да се охладиш ли? — пита Девет, с ръце на хълбоците, докато наблюдава моите действия. Той вече е събул обгорените си обувки.
Девет спринтира наляво. Аз го следвам. Той прескача няколко тръби и стига до корниза. Аз пак го следвам. И двамата сме на сантиметри от вероятността да паднем на улицата от десетки метри височина. За мой огромен шок, Девет прави стъпка извън парапета. Изкрещявам и се навеждам да го хвана. Тогава виждам, че не е полетял към смъртта си. Той е стъпил на един прозорец, кръстосал ръцете си пред гърдите, с типичната си усмивка върху лицето. В опита си да го хвана, съм се надвесил твърде много. Размахвам безумно ръце, за да възстановя равновесието си. Но вместо това се надвесвам още повече над пропастта. Девет се затичва обратно и ми нанася мощен удар в брадата. Политам назад, но не успявам да се приземя. Девет ме хваща изотзад, завърта ме и ме провесва извън парапета.
— А сега, номер Четири, всичко, което трябва да направиш, за да те оставя обратно жив и здрав, е да го кажеш. — С другата си ръка е вдигнал тръбата над главата си. — Кажи, че не си Питакъс.
Ритам към него, но той ме държи далече от себе си. В резултат на несполучливите си опити да се освободя, започвам да се люлея напред-назад като махало.
— Кажи го! — повтаря със стиснати зъби той, но аз не намирам сили да отрека онова, което чувствам с такава сигурност, че е вярно. Вярвам, че съм Питакъс Лор. Вярвам, че аз съм онзи, който може и ще сложи край на тази война. — Искаш да отидеш в Ню Мексико, за да търсиш кораба ни. Дори за секунда не се усъмни, че може да е капан. После пък казваш, че ще победиш Сетракус Ра, но не можеш да победиш дори мен в ръкопашен бой. Ти не си той. Ти не си Питакъс. Така че давай да престанем с баламосването. Просто го кажи, Четири!
Той засилва натиска върху гърлото ми. Погледът ми се замъглява. Поглеждам към безоблачното небе и то става червено, също като в нощта, когато могадорианците нахлуха в Лориен. Пред очите ми преминават образи на лицата на убитите лориенци. Писъците им ехтят в ушите ми. Виждам пожарите и всичката онази смърт. Виждам краули, а между зъбите им висят лориенски деца. В този момент болката, която усещам за всички тях, е толкова всеобхватна, че знам — мога да устоя на всичко, което ми се случва, включително и на Девет, който се опитва да ми прекърши врата.
— Кажи го!
— Не мога — едва успявам да изписукам аз.
— Признай, че грешиш! — крещи той и ме стиска още по-силно.
Сега виждам бомбите, които падат над Лориен. Виждам разкъсаните тела на моя народ, унищожената ни планета. На върха на купчината мъртви тела виждам мъртвия си баща, облечен в своя сребристосин костюм. Девет ме разтърсва лудешки, краката ми се мятат неконтролируемо.