Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Стражите на пост само извадиха оръжията си и единият насочи своето към Каол и Ирен, когато слязоха от гигантската птица.
Студът над открития океан не можеше да се мери с вятъра, който духаше откъм планината, в чието подножие бе закътан градът, нито с мразовития въздух по брега на Сребърното езеро, гладко като огромно огледало, ширнало се под сивото небе.
Ирен знаеше, че Каол познава Аниел като собствената си длан, а от спомените, които бе видяла в душата му, и разказите му от изминалите месеци знаеше също, че сивите керемиди по покривите бяха изсечени от каменоломните на юг от града; дървесината за къщите идваше от гъстия Оуквалдски лес отвъд равнината по южния бряг на езерото. Няколко нащърбени чукара стърчаха като ръка от дългото извито тяло на Белия зъб, което заедно с езерото опасваше целия град - и в чиито сиви склонове бе издигната крепостта.
Етаж след етаж крепостта Уестфол се изкачваше от равнината нагоре по планинския скат зад нея. Най-долната ѝ порта се отваряше към равната снежна шир, а някои от другите ѝ нива - към града. Построена бе като цитадела, чиито безчетни етажи, бойни кули и порти бяха създадени да устоят и на най-мащабната обсада. Белезите по сивите камъни свидетелстваха колко нападения бе преживяла, най-вече тези на куртината, обгръщаща цялата крепост.
Страховито, внушително здание - Каол ѝ беше разказал, че не била построена да радва окото. Дори флагове не се развяваха по стените ѝ. Вятърът не носеше аромат на подправки. Само хладовита, тежка влага.
Ирен предполагаше, че от обраслите в лишеи горни кули се съзираше и най-малкото движение в езерото и равнината, в града и гората, дори по склоновете на Белия зъб. Колко ли часове бе прекарал съпругът ѝ покрай каменните парапети на тези кули, отправил взор към Рифтхолд, мечтаейки да бъде където и да било другаде, само не и на това студено, мрачно място?
Каол застана до нея, вирнал брадичка, и обяви на десетината стражи, насочили мечовете си към тях, че лорд Каол Уестфол желае да види баща си. Незабавно.
За пръв път го чуваше да използва толкова властен глас. Гласа на лорд.
Лорд, дошъл със своята лейди. Макар че заради проточилия се полет се бе принудила да замени обичайната си рокля с рукински кожени одежди; макар че вятърът несъмнено бе разрошил плитката ѝ във всички посоки и дори след една хубава баня щеше да разплита косата си часове наред.
Останаха да чакат безмълвно на крепостната стена и пъхнатата в ръкавица ръка на Каол намери нейната. Вятърът рошеше плътната яка на пелерината му, а по лицето му се четеше само непреклонна решимост. Силната хватка на пръстите му обаче... Показваше ѝ какво му костваше да се завърне у дома.
Ирен никога нямаше да забрави спомена, който бе зърнала: как баща му го изхвърля на каменното стълбище няколко етажа под тях, дарявайки го с почти скрития под косата му белег. Дете. Беше хвърлил дете надолу по стръмните стълби и го беше принудил да върви пеша до Рифтхолд.
Съмняваше се, че второто ѝ впечатление за свекъра ѝ щеше да е по-различно.
Мъж с изпито лице и сива туника се появи с думите:
- Насам.
Без титла, без почтително обръщение. Без поздрав.
Ирен се вкопчи в ръката на Каол. Идваха да предупредят населението на града - не кучия син, оставил толкова ужасяващи белези по душата на съпруга ѝ. Хората заслужаваха предупреждение, защита.
Ирен си го напомни, докато ги водеха към сумрачната вътрешност на крепостта.
Високият, тесен коридор не бе много по-приветлив от външността на крепостта. Оскъдните прозорци, разположени нависоко в стените, не пропускаха почти никаква светлина, а вехтите мангали хвърляха танцуващи сенки по сивия камък. Тук-там висяха протрити гоблени и не се чуваха никакви звуци - нито музика, нито смях, нито разговори.
Каол бе наричал това студено, древно място свой дом? В сравнение с двореца на хагана беше същински коптор, недостоен дори за гнездо на рукове.
- Баща ми не обича да пилее пари по ремонти - изшушука ѝ той, за да не ги чуе придружителят им, несъмнено прочел потреса, изписан по лицето ѝ. - Ако нещо не се е срутило напълно, значи, не е толкова старо.
Ирен опита да се усмихне на шегата му, поне заради него, но гневът ѝ се надигаше все повече с всяка следваща стъпка по коридора. Накрая безмълвният им придружител спря пред две високи дъбови врати, стари и прогнили като цялата крепост, и почука веднъж.
- Влез.
Ирен долови как Каол изтръпна от студения, коварен глас.
Вратите се отвориха, разкривайки сумрачна зала, обточена с колони и пронизана от лъчове водниста светлина.
Явно друг поздрав нямаше да получат, защото мъжът, заел челното място на дългата дървена маса, достатъчно голяма да побере четирийсет души, не благоволи да стане.