Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Мечът на Оринт проблесна, плисна черна кръв и главата на мъжа тупна върху килима.
В спусналата се тишина Лизандра премести длан от раната си, за да я провери. Не беше дълбока, но щеше да боли поне няколко часа.
Ансел от Брайърклиф прибра меча си с вълча глава в ножницата му и хвана Лизандра за рамото. Червената ѝ коса се люшна пред лицето ѝ, като се наведе да огледа обезглавения труп.
- Гадни копеленца, нали?
Елин сигурно щеше да подхвърли някой нахакан отговор, разсмивайки всички, но Лизандра просто не можеше да намери думи. Ето защо кимна, докато черната локва се разливаше по пода на шатрата. Елфическите лордове наблюдаваха със смръщени гримаси, навярно подушили валгската воня.
- Почистете тази гнусотия! - нареди Дароу.
Ръцете му трепереха леко.
Нокс се появи на входа на шатрата, забол смаян поглед в обезглавения Валг. Сивите му очи срещнаха нейните, после се сведоха.
- Нямаше пръстен - пророни той.
Едион хвана ръба на покривката върху масата с недокосната храна и избърса Меча на Оринт.
- Не му е трябвал.
***
Ераван знаеше, че Елин не е с тях, както и че хамелеонката се представя за нея.
Едион крачеше през лагера, а Лизандра-Елин го следваше.
- Знам - каза през рамо и за пръв път не отвърна на поздрава на войниците, които подминаха.
Тя не се отказа.
- Какво да правим?
Едион спря чак при собствената си шатра. Смрадта на валгския вестоносец още полепваше по носа му. Онзи черен камшик, свистящ към Лизандра, още прогаряше очите му. Болезненият ѝ вик още ехтеше в ушите му.
Гневът се надигаше в него, търсейки отдушник.
Тя го последва в шатрата му.
- Какво да правим? - повтори.
- Как ти звучи да се уверим, че из лагера не дебнат други вестоносци? - озъби ѝ се той, кръстосвайки яростно.
Елфическите лордове вече бяха дали тази заповед на най-добрите си разузнавачи.
- Той знае - промълви тя. Едион се завъртя към нея и видя братовчедка си... видя Лизандра разтреперана. Не Елин, макар че днес успешно бе изиграла ролята си. По-добре от обичайно. - Той знае какво съм.
Едион потри лицето си.
- Освен това май знае, че отиваме към Оринт. И точно това иска.
Тя седна на леглото му, сякаш краката не я държаха. За миг желанието да се настани до нея, да я притисне към себе си го обзе толкова мощно, че едва не му се поддаде.
Мирисът на кръвта ѝ изпълваше пространството заедно с този на дивата ѝ, многолика същност. Прокарваше чувствено пръст по кожата му, изостряше гнева му до нещо толкова смъртоносно, че почти се чувстваше готов да заколи първия мъж, който влезеше в шатрата му.
- Новината може да притесни Ераван - подхвана Едион, когато си върна здравия разум. - Може да се чуди защо Елин не е при нас, дали не е намислила нещо опасно за него. Може да го принуди да издаде следващия си ход.
- Или да ни нападне незабавно, и то с пълна мощ, когато сме най-слаби.
- Ще видим.
- Оринт ще се превърне в касапница - прошепна тя с превити от тежест рамене.
Тежест, не само заради конфликта, в който бе попаднала, но и защото се представяше за друга, защото не знаеше още колко ще може да се преструва. И всъщност нямаше силата да спре войските, тръгнали на север. Но беше готова да носи това бреме. За Елин. За кралството.
Независимо че го бе лъгала за всичко това, беше готова да понесе тежестта.
Едион седна до нея и впери празен поглед в стените на шатрата.
- Няма да ходим в Оринт.
Тя вдигна глава. Не само заради думите му, но и заради неочакваната му близост.
- Къде отиваме тогава?
Едион се взря в бронята си, която го чакаше измита и смазана на поставка в другия край на шатрата.
- Сол и Рави ще поведат част от войската си обратно към брега, за да следят за нападения откъм морето. Там ще се срещнат с остатъка от вендлинската флота. С Галан ще обединим армиите си и ще поемем на юг към границата.
- Другите лордове гласуваха срещу това.
Глупави старчоци.
Едион обаче цяло десетилетие жонглираше с държавната измяна. Беше го превърнал в изкуство.
- Аз ще се погрижа за тях - усмихна ѝ се едва доловимо той.
***
Гибелният легион служеше единствено на Елин Галантиус.
Съюзниците ѝ също. И войските на Рен Алсбрук и Рави и Сол от Сурия.
Очевидно и Нокс Оуен.
Само че не Едион, а Лизандра превърна бягството им във възможно.
На връщане към собствената ѝ шатра - шатрата на Елин, ако не достойна за кралица, то поне за армейски капитан, - Нокс я настигна с тихи, ловки стъпки. Добре беше обучен. И навярно по-смъртоносен, отколкото изглеждаше.