Можеш ли да пазиш тайна?
- Автор: Уикхем Маделин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Можеш ли да пазиш тайна?». Краткое содержание книги:
— Не! — Стисвам очи, за да събера повечко кураж, после отново ги отварям. — Не мога да го направя. Не мога да живея с теб.
— Какво? — облещва се насреща ми Конър. — Нещо случило ли се е?
— Да. Не. — Преглъщам тежко и започвам да мънкам: — От известно време ме мъчат… съмнения. За нас двамата. И напоследък… напоследък те се потвърдиха. Ако го направя, това би било върхът на лицемерието. Няма да е честно. Нито към теб, нито към мен.
— Какво! — още по-изумено повтаря Конър, като разтрива с длан лицето си. — Ема, да не искаш да кажеш, че си решила да… че искаш да…
— Искам да скъсаме — казвам тихо, забила поглед в килима под краката си.
- Шегуваш се.
— Не се шегувам! — възкликвам, изведнъж обзета от необясним гняв. — Изобщо не се шегувам!
— Но… Та това е смешно! Смешно и… глупаво! — Конър крачи нервно насам-натам из стаята. Изведнъж спира, поглежда ме втренчено и заявява: — Заради самолета е.
— Какво? — питам стреснато, сякаш ме е ударил.
— Откакто се върна от Шотландия, не приличаш на себе си.
— Не е вярно!
— Вярно е! Непрекъснато си някак настръхнала, излъчваш напрежение… — Конър прикляка пред мен и взема ръцете ми в своите. — Ема, мисля, че още си в травма от онова кошмарно пътуване. Може би е добре да поговориш с някой психотерапевт.
— Не ми трябва психотерапевт, Конър! — Издърпвам рязко ръцете си от неговите. — Но вероятно си прав. Може би изживяването в самолета наистина… — Преглъщам мъчително. — …ми се е отразило. Може би то ме накара да погледна живота си в перспектива и да осъзная някои неща. И едно от тях е, че ние с теб не сме един за друг.
Конър сяда бавно на килима с безкрайно удивен израз на лицето.
— Но, Ема, всичко между нас беше страхотно! И сексът, и изобщо…
— Да, знам.
— Има ли някой друг?
— Не! — отговарям остро. — Разбира се, че няма никой друг! — добавям, като машинално започвам да драскам с нокът тапицерията на дивана.
— О, разбирам. Ти не го мислиш наистина — изведнъж заявява Конър. — Просто си в кофти настроение. Ей сега ще ти напълня ваната с гореща вода, ще запаля няколко ароматизирани свещи и…
— Конър, моля те, недей! — прекъсвам го рязко. — Стига с тези ароматизирани свещи! Чуй ме какво ти говоря! Трябва да ми повярваш! — Впервам поглед в очите му и натъртвам: — Искам да се разделим!
— Не ти вярвам! — клати той глава. — Та аз те познавам, Ема! Ти не си такъв човек! Не си в състояние изведнъж да захвърлиш… Не би могла да…
В следващия миг той замлъква шокирано, тъй като аз най-неочаквано хвърлям шантавия стъклен чайник на пода. Един миг двамата го гледаме сащисано.
— Ъъъ… трябваше да се счупи — обяснявам след кратка пауза. — И това щеше да означава, че съм в състояние да захвърля… нещо, когато знам, че не… че не ми подхожда.
— Май се счупи — отбелязва Конър, като вдига чайника и започва да го оглежда. — Всъщност, има само една тъничка като косъм пукнатина.
— Ето, виждаш ли!
— Все още можем да го използваме и да…
— Не. Не можем.
— Можем да го залепим с прозрачно лепило за стъкло.
— Да, но никога няма да работи така, както трябва — натъртвам през стиснати зъби, свила юмруци от двете страни на тялото си. — Няма да е същото. Изобщо няма… няма да стане.
— Разбирам — отронва Конър след кратък размисъл.
И си мисля, че най-сетне наистина разбира. Възцарява се тягостно мълчание.
— Ами… в такъв случай… май трябва да тръгвам — казва най-после Конър. — Ще се обадя на собствениците на апартамента да им кажа, че двамата с теб сме се… — Рязко млъква и силно си разтрива с пръсти гърбицата на носа, сякаш да възпре сълзите си.
— Добре — отговарям с глас, който ми прозвучава като чужд, а после добавям: — Имаш ли нещо против, ако не го разгласяваме в службата? Поне за известно време.
— Не, разбира се — отговаря мрачно Конър. — На никого нищо няма да кажа.
Почти е прекрачил прага на вратата, когато изведнъж се обръща, бъркайки в джоба си.
— Ема, ето билетите за джаз фестивала — казва той с леко разтреперан глас. — За теб са.
— Какво? — ужасено зяпвам билетите в ръката му. — О, не! Нека останат при теб, Конър! Те са си твои!
— Не, ти ги вземи. Знам с какво нетърпение очакваше да чуеш „Квартет Денисън“ на живо.
И той пъхва яркооцветените билети в ръката ми, като притиска пръстите ми върху тях.
— Аз… аз… — Преглъщам тежко. — Конър… аз всъщност не… не знам какво да кажа.
— Е, поне джазът винаги ще ни свързва — отвръща Конър дрезгаво, излиза припряно и затваря вратата зад гърба си.
XI
Чудничко. Сега вече си нямам ни повишение, ни гадже. Но затова пък си имам очи, зачервени и подпухнали от ллач. И всички мислят, че съм откачила.