Maskata na zloto [calibre 2.47.0]

— Имам... имам белег - заяви Дениз. Тя погледна плахо гърдите му, после събра кураж и го погледна в очите. - Белег по рождение - поясни тя.

— О, миличка - възкликна Лув с искрена симпатия. - Всичко е наред.

— Но той е... грозен... Не искам да те... да те отблъсне.

— Скъпа, това няма никакво значение за мен, уверявам те. - Лув седна на леглото и я изчака да вдигне колебливо блузата си нагоре. Яркочервено петно покриваше голяма част от корема ѝ - сякаш току-що цапнато там, сякаш кожата ѝ бе току-що жигосана с нагорещено желязо... - Той няма никакво значение - повтори Лув и наистина го мислеше. За него дейс­твително нямаше значение дали жертвата е грозна или краси­ва: външният вид при него не играеше. - Съвсем никакво.

— Лари ми се подиграваше - прошепна Дениз и смъкна блузата си. - Имах чувството, че му се гадеше от него. Мис­леше разни... Когато го виждаше, губеше желание да... се лю­би с мен...

— Кучи син - обяви гневно Лув. - Гаден, мръсен кучи син! Не те е заслужавал.

— Да, така е - съгласи се Дениз. - Не ме заслужаваше.

Лув нежно обхвана лицето ѝ е длани и се вгледа в очи­те ѝ.

— Той няма никакво значение за мен, Дениз. Само ако ти се тревожиш... Ще престанеш ли да се безпокоиш заради него?

Дениз се поколеба само за миг.

— Да.

Усмихна ѝ се мило.

— Чудесно. - Той съблече блузата ѝ и притисна лице към грозния белег, който се разстилаше по корема ѝ и като някоя гигантска амеба пускаше пипала под коланчето на полата. - Чуй ме, луд съм по тебе. Ти си повече жена от всички жени, които познавам! Толкова съм щастлив, че пожела да дойдеш с мен.

— О, Лайл - прошепна тя и очите ѝ се изпълниха със сълзи.

Той я целуна, положи я нежно върху леглото и я обсипа с ласки като истински влюбен. Тя трепереше и трептеше под него, стенеше възбудено, когато местеше ръка или устни. А когато я разсъблече напълно и постави ръка между краката ѝ, проплака:

— Толкова дълго те чаках!

После отпусна глава на рамото му, изпълнена с такава огромна, откровена признателност, че той усети желание да я закриля. Забравени човешки чувства се раздвижиха някъде дълбоко у него, събудени от крехката ѝ уязвимост, примаме­ни от досега ѝ със смъртта. Той я обгърна с ръце, а после и с крака, обви я с тяло като щит срещу злините в живота - вклю­чително от самия себе си...

— Ти си толкова смела - внезапно каза той. - Възхища­вам ти се.

— Не, не съм смела - възрази тя, смятайки, че той прави намек за белега ѝ. - Просто нямах избор.

Докосна леко тила му и на устните ѝ трепна усмивка. Не можеше да повярва на късмета си. Как така точно тя попадна на такъв прекрасен, такъв добър човек?...