![И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/5/i-zazhiveli-shchastlivo-bg-calibre-2-8-0-download.jpg)
И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]
- Автор: Касс Кира
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542716631
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Другие
Электронная книга - «И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]». Краткое содержание книги:
Дълго време изгарях от желание да напиша точно този разказ. Обожавам Амбърли. Тъй като и аз съм майка, направо ù се възхищавам. Тя е очарователна, интелигентна, великодушна и красива. Макар животът да ù е поднесъл доста тъга, тя се стреми да бъде положително настроена. Тогава как вълшебна жена като нея е съумяла да се влюби в човек като Кларксън Шрийв?
Беше ми, меко казано, интересно да видя не само Амбърли, но и Кларксън като тийнейджъри. Запознавайки се с всичкото насилие и болката, с която той се е сблъскал през живота си, успях да илюстрирам това как времето и страхът могат да трансформират човек в нещо зло. Освен това беше удивително да наблюдавам как Амбърли се мъчи да открие доброто както в него, така и в майка му, независимо от осъдителното им поведение. Тя наистина вярва, че никой не е зъл по желание, както и че във всяка душа се крие по нещо добро и не спира да го издирва. Това ще обясни много от събитията, случили се по време на участието ù в Избора и ще ни помогне да разберем защо тя приема избора на сина си с такава готовност, въпреки че съпругът ù (както и цялата страна) вече са отписали Америка.
Едно от опасенията ми относно този разказ е фактът, че той може би представя Амбърли в неособено положителна светлина. Тревожа се, че примирението ù с думите и делата на Кларксън придава на образа ù известна доза наивност. Като че ли това е единственият ми шанс да изтъкна следното – целта на този разказ не е да служи като извинение за насилническите взаимоотношения между хората. Единствената ми надежда е да прозвучи откровено. Всички знаем, че Кларксън има своите недостатъци. Същото важи и за Амбърли. Затова ви предлагам да надникнете в живота на две несъвършени човешки същества.
– Кийра
– Добър въпрос. Кара те да се замислиш.
– Именно. Забелязал съм едно нещо, докато стоя на пост в кабинета на краля: понякога, когато принцът напусне бюрото си, крал Кларксън взима работата му и преправя поне половината. Защо? Не може ли поне да му посочи какви грешки допуска? Нали уж го обучава.
– Знам ли. Сигурно иска да контролира работата му. – Веднага осъзнах, че това трябваше да е поне отчасти вярно. Понякога подозирах, че Максън не беше напълно осведомен за случващото се в двореца. – Може би принцът още не е толкова компетентен, колкото кралят смята, че трябва да е.
– Ами ако принцът е по-компетентен и на краля това не му харесва?
Сдържах смеха си.
– Не ми се вярва. Максън ми се струва доста отнесен.
– Хмм. – Ейвъри се размърда в мрака. – Може би си прав. Просто имам чувството, че народът го възприема по друг начин, не както баща му. Хората говорят за лейди Америка така, сякаш, ако те имаха право на глас, щяха да изберат нея за принцеса. А ако тя пренебрегва правилата, и принц Максън ли би го сторил?
Въпросите му засягаха теми, които ми бяха някак неудобни. Дали Максън не би се опълчил срещу баща си? И ако да, дали не би се опълчил и срещу короната и досегашното управление? Не бях особен привърженик на монархията; едва ли можех да мразя човек, който се бореше срещу нея.
Но любовта ми към Америка беше по-дълбока от всичко останало, а тъй като Максън стоеше между мен и нея, не виждах как би могъл да промени мнението ми за себе си.
– Нямам представа – отвърнах искрено. – Не спря наказанието на Удуърк.
– Да, но от това не следва, че го е одобрявал. – Ейвъри се прозя. – Обучени сме да наблюдаваме гостите на двореца и да отсяваме злонамерените. Но просто си мисля, че трябва да следим и обитателите му.
Усмихнах се.
– Има някаква логика в думите ти – съгласих се.
– Естествено. Интелектът ми е ненадминат. – Той се разшава под одеялото си, лягайки отново.
– Заспивай, умнико. Мозъкът ти утре ще ни трябва свеж – подразних го аз.
– Дадено. – Умълча се за една минута, после се обади отново: – Ей, благодаря, че ме изслуша.
– Пак заповядай. Нали за това са приятелите.
– Да. – Той се прозя пак. – Липсва ми Удуърк.
Въздъхнах.
– Разбирам те. И на мен ми липсва.
Седма глава
Самите инжекции не ме притесняваха, но лошото беше, че лекарството щипеше цял час след това. Освен това те зареждаше със странна, пулсираща енергия, която те държеше цял ден. Някои стражи бягаха с часове или поемаха по-трудоемките задачи из двореца, само и само да я изгорят. Доктор Ашлър се стараеше да намалява броя на инжектираните стражи от ден на ден.
– Страж Леджър – извика ме докторът. Влязох в кабинета му и застанах до малката маса за прегледи до бюрото му. Медицинското крило беше достатъчно голямо, за да се провежда в него инжектирането, но докторът предпочиташе то да се случва в кабинета му.
Той ми кимна за поздрав, а аз се обърнах и свалих колана на панталона си с няколко сантиметра. Стараех се да не подскачам, нито от памука със студен спирт, нито от иглата.
– Готово – каза лъчезарно доктор Ашлър. – Отиди при Том за витамините и възнаграждението си.
– Да, сър. Благодаря ви.
При всяка стъпка ме пронизваше болка, но не го показвах.
Том ми даде няколко хапчета с вода, а след като ги изпих, подписах един документ и взех парите си. Минах да ги оставя в стаята си и се отправих към купчината с дърва за цепене. Вече изпитвах огромната нужда от движение.
От всяко замахване с брадвата извличах така необходимото облекчение. Днес се чувствах свръхзареден, възпламенен от инжекцията, въпросите на Ейвъри и онзи ужасяващ кошмар.
Сетих се за думите на краля: че взел Америка само за цвят. Струваше ми се малко вероятно Америка да спечели сега, когато беше толкова разочарована от Максън, но се питах какво ли би станало, ако короната вземеше точно момичето, което кралят искаше да отстрани най-много.
И ако Марли беше фаворитката на хората – може би дори избраницата на краля, на коя участничка бе прехвърлил симпатиите си той.
Опитах да се съсредоточа, но мислите ми се замъгляваха от неутолимата жажда за движение. Развихрих се с брадвата и спрях цели два часа по-късно, и то само защото бях нацепил всички дърва.
– Ей там има цяла гора, ако ти трябват още.
Обърнах се и видях стария коняр да ми се усмихва кротко.
– Май приключих за днес – отвърнах аз. След като овладях дишането си, се уверих, че най-тежкият ефект от инжекцията е отминал.
Приближих се до коняря.
– Изглеждаш по-добре. По-спокоен.