Заливът на въздишките [calibre 2.85.0]

Усмивката й озари стаята.

— Тогава мога да сложа прането, което сгънах – твоето – в моята стая?

Но тя трябва да получи нещо повече от секс, помисли си той. Защото колкото и фаталистично да звучеше, Дойл бе прав. Предлагат ли ти подобна красота, грабни я и не я изпускай.

И я почитай, би допълнил Сойер.

— Може да се разходим в градината след вечеря.

— Би било хубаво. Обичам да се разхождам с теб и да ме държиш за ръката, както Бран държи ръката на Саша.

Но по време на вечерята Райли предложи да променят графика:

— Отиваме до вилата на Малмон, оглеждаме я. Трябва да сме сигурни, че е празна. Той може да е изпратил пер­сонал или част от своите наемници. Или да е уредил мест­ните да заредят вилата.

— Затова решихме да влезем след полунощ – напомни й Дойл.

— Вече минава осем, а ни чака трийсетминутно ходене. Трябва да видим дали няма външна аларма, за да я неутра­лизираме. После да намерим трите най-добри места за „бръмбарите”.

— Защо да чакаме? – Сойер взе нейната страна. – Избрах­те полунощ, за да ми дадете възможност да довърша бръм­барите. Те са готови, така че да действаме.

— А ако във вилата има някой? – попита Саша.

— Ще разберем. – Докато обмисляше положението, Райли мина от вино на вода. – Най-добре да решим там, вместо да си губим времето в приказки.

— Имаш право – съгласи се Бран. – Значи, решаваме да тръгнем. В колко… девет?

Не беше романтичната разходка в градината, която си бе представял Сойер, но той знаеше, че всяка стъпка ги приближава към целта. Успееха ли да подслушат част от плановете на Малмон, щяха да ги осуетят и дори да ги обърнат срещу него.

А разгромят ли го, каква полза би имала от него Нереза? Каквото и наказание да му наложи за провала, ще си го е заслужил.

— Тук е по-близо до морето – отбеляза Аника. – Над него, но по-близо.

— Той е искал хубав изглед.

Стигнаха до каменна ограда.

— От другата страна е – осведоми ги Райли. – Портата е наблизо. Сигурно е заключена. По-добре да прескочим стената.

— Нека първо проверя.

Сойер продължи напред, стигна до портата – желязна, красива, арковидна и обезопасена с електронна ключалка. Зад нея различи чакълеста алея, достатъчно широка за кола, и дървета и храсти, които закриваха изгледа. Но нямаше камери.

Докато се връщаше, огледа района. Още къщи, но пътят беше безлюден и никой не надничаше от прозорците.

— Не видях аларма или камери, но ако опитаме да минем през портата, може да се включи нещо. Аз ще ви прехвър­ля.

— Без нас. – Бран прегърна Саша през кръста, издигна се с нея над стената и двамата минаха от другата страна.

— Добре, отбор – подкани Сойер останалите, – съберете се по-плътно. Чака ни кратко пътуване.

Той ги прехвърли през стената и се озоваха на място, където въздухът ухаеше на цветя, а нощта бе изпълнена със сенки.

— Не се разделяйте – предупреди ги тихо Бран. – И не излизайте на светло.

Като гледаха да вървят покрай чакълестата алея, подми­наха лимонова горичка, заобиколиха място с каменни пейки и малък фонтан и прекосиха градина, преливаща от цветя и аромати.