Заливът на въздишките [calibre 2.85.0]

В допълнение към това, което за него беше повече от достатъчно, тя разполагаше само с три месеца – всъщност вече по-малко от два и половина, напомни си той, – след което трябваше да се върне в морето.

Толкова много се боеше, че ако я помоли, ако я обладае, ако я има, никога – когато и където и да отиде – няма да може да я забрави.

Не биваше изобщо да я докосва, да я кара да си мисли разни неща. Простото решение? Не я докосвай отново. И без това имаха достатъчно за правене, за да рискуват до­пълнително със секс и разбити сърца.

Той стана и взе бирата, за да я отнесе в стаята си. Отво­ри вратата и едва не изпусна бутилката.

Тя седеше отстрани на леглото му и се изправи, когато той застана пред нея.

— Чаках те.

— Добре. – Сойер внимателно остави бирата. – Имаш ли нужда от нещо?

— Да. Мисля, че и ти също. Затова те чаках.

Като го гледаше в лицето, тя вдигна ръце, побутна две­те тънки презрамки от раменете си и свивайки ги леко, се изхлузи от роклята, която падна в краката й.

Единствената мисъл, която се стрелна в главата му, беше: „Мъртъв съм!”. Припряно и непохватно затвори вратата.

— Аника, недей…

Думите заглъхнаха, когато тя прекрачи свалената рокля и застана пред него гъвкава, стройна и прекрасна, в обувки, които се състояха само от няколко яркочервени каишки и високи, тънки токчета.

— Ти ме желаеш. – Тя пристъпи към него. – Аз те желая. Ще вземеш ли каквото ти предлагам? Ще ми предложиш ли каквото искам?

Той знаеше, че има причини да й откаже, но не можеше да се сети или задържи нито една в главата си.

— Аз не бива да…

— Легни си с мен – каза тя и направи още една крачка. Очите й, тези нейни очи, омайващо зелени, го убиваха. – Слей се с мен. – Още една крачка. – Бъди с мен.

Аника уви ръце около врата му, притисна стройното си красиво тяло към неговото и го целуна страстно.

Дълго, топло, бавно и дълбоко тя завладя сетивата му, после ги подпали. Пръстите й потънаха в косата му, не му позволяваха да се отдръпне и съпротивата му рухна. Пре­ди да успее да се овладее, да разсъждава трезво, да сложи край, тя плъзна крак по неговия и „стената” падна.

Той й се подчини, подчини се на собствената си все по-неуправляема страст. „По дяволите правилата!”, помисли си. „По дяволите рисковете!” Притегли я по-близо, пъхна длани в косата й – тази гъста, разкошна коса.

Когато я побутна към леглото, тя свали ръце и задърпа нагоре ризата му.

— Искам да те видя, да те докосна. Целият. Искам да сваля дрехите ти.

— Да, да, ще го направим. Просто ми позволи… – Дока­то падаха на леглото, ръцете му се плъзнаха по нея. Мека, гладка, божествена. – Аника. Просто ми позволи.

Беше всичко, което тя си бе представяла, всичко, на което се беше надявала. Тази свобода, която той не й беше давал досега, страстният начин, по който ръцете му я до­косваха, дивият глад на устата му, докато… се хранеше от нейната със зъби, език и устни.