Заливът на въздишките [calibre 2.85.0]

Тя бързо постави пръст върху устните му.

— Не говори за края. Моля те. Сега сме заедно.

— Права си. Ако се тревожиш много за бъдещето, не можеш да се насладиш на мига. Благодарен съм, че съм с теб сега.

Тя отпусна глава на рамото му.

— Искам да остана с теб тази нощ.

— И аз го искам. Леглото е малко, но ще се справим.

— Да. – Тя отново се сгуши в него. – Наистина ли може да бъде повече от веднъж?

— Да. И май ще се случи много скоро.

— Тогава, преди да заспим, ще ми покажеш някои от другите неща.

— Става. – Навеждайки се да я целуне, той плъзна ръка надолу по тялото й, между краката й.

— О! Това ми харесва!

Той се засмя, докато тя отново получаваше оргазъм.

На сутринта Сойер излезе за калистениката, чувствайки се като човек, който може да пробяга трийсет километра – и то по нагорнище, – без да се задъха, а после да види сметката на цяло стадо коне.

Видя, че Дойл се е облегнал на масата отвън и пие кафе, докато небето просветляваше и порозовяваше.

— Другите ще се появят скоро – каза Сойер.

— Хммм. Излезе ти късметът. Личи ти, братле – добави Дойл. – А и да не ти личеше, аз съм в съседната стая. Тво­ята русалка е доста гласовита.

— О! – Сойер се загледа в бутилката си с вода, хвърли поглед към Дойл. – Съжалявам.

— Не съжаляваш и не те виня. Но си ми длъжник.

— И защо така?

— Аника ме използва, за да те подразни – класическа стратегия. И тя ми е длъжник, но ме научи на някои дви­жения, така че с нея сме квит.

Сойер си спомни проклетите кълба напред и как кожа­та му беше настръхнала от ревност.

— Не знаех.

— Винаги е така. Следващия път го правете в нейната стая, за да не ме подсещате, че аз не се чукам.

— Дадено. Бях ти ядосан.

— Знам. – Дойл вдигна кафето си и се усмихна. – И за това не те виня. Ти си късметлия, Сойер. Няма друга като Аника.

— Така е. Затова бях впрегнал цялата си воля…

— Братле, падне ли ти такава хубост, не я изпускай за нищо на света. Утре може да си мъртъв.

— Хммм, това беше… вдъхновяващо.

Когато другите излязоха, Аника отиде право при Сойер, дари го с целувка така, че на него му се прииска да про­дължат с целуването в нейната стая.

— Имаш ли още от тези? – пошегува се Дойл.

Като се засмя бързо, тя се обърна към него, постави ръце на раменете му, целуна го лекичко и сладко по устните.

— Така целуваш близките си. Сойер също ми е близък, но е различно. Ние правим секс.

— Чух.

— Имах звезди в главата си. Само много хубавият секс предизвиква звезди. И научих за другите неща. Ти знаеше ли, че в предварителната любовна игра – как хубаво звучи само! – мъжът може да…

— Добре, добре. – Сойер припряно я улови за ръката. – Хайде да започваме.

След близо час клекове, лицеви опори, набирания и каквито там други мъчения успя да измисли Дойл, Сойер направи планина от палачинки. Беше му ред да готви и беше в настроение.

По средата на яденето и на обсъждането кога и как ще претърсят вилата, наета от Малмон, телефонът на Райли избръмча. Тя хвърли поглед към екранчето, отдалечи се и заговори бързо на италиански.