Заливът на въздишките [calibre 2.85.0]

— Не се тревожете, ако видите двама типа с автоматично оръжие. Няма да застрелят никого.

— Чудно защо това не ме успокоява. – При тези думи Сойер откопча кобура отзад на кръста си, премести го на бедрото.

— Най-много да видите няколко мадами, които се при­пичат по монокини.

— Е, за това ще ми е нужен фотоапарат.

Когато приближиха, Сойер наистина видя две сурови лица с пушки.

— Райли Гуин – провикна се Райли. – Лестър ме очаква. И това. – Тя вдигна чантата. – Хей, Мигел,quepasa*?

[* Какво става? (исп.). – Б.пр.]

Якият тип с АК-47 се ухили.

—Nomucho,chica. *

[* Нищо особено, маце (исп.). – Б.пр.]

Когато спуснаха стълбичката, Дойл направи знак на Сойер.

— Вземи кормилото. Тръгвам с нея.

— Не, не тръгваш!

Без да й обръща внимание, Дойл пристъпи, улови стъл­бичката и започна да се изкачва.

— По дяволите! Водя и приятел, Мигел!

Миг по-късно Дойл вече беше на яхтата, после се качи и Райли и двамата изчезнаха от погледа.

— Колко време им даваме? – Сойер не сваляше очи от въоръжените типове.

— Десет минути – реши Бран. – Четеш ли им мислите, фейд?

— Онзи, когото тя нарече „Мигел”, много иска да ни види голи – Аника и мен. Другият… той не се чувства добре. Май е стомахът.

— Десет минути – повтори Бран, – освен ако Саша не усети опасност.

След почти десет пълни минути, през които Сойер мис­леше как най-добре да защити приятелите си на лодката, да се качи на яхтата и да спаси останалите двама, чу смеха на Райли.

Но не се успокои, докато не я видя да слиза по стълбичката с преметната през гърдите кожена чанта и метално куфарче в ръка.

Дойл слезе след нея с друга чанта, друго куфарче и някаква кутия, пъхната под мишницата му.

—Ciao,Мигел.

—Hastaluego,chica* –Той й изпрати многозначителна въздушна целувка, докато Сойер обръщаше лодката.

[* До скоро, маце (исп.). – Б.пр.]

— Наред ли е всичко? – попита Сойер.

— Тип-топ. Три руски подводни пистолета с патрони, кобури и калъфи. И малък подарък за Дойл. Лестър си падна по Дойл и слава богу, защото той не обича промени в последния момент.

— Нямаше да можеш да носиш всичко. – След като свали чантата, Дойл я подаде на Бран. – Лестър е горе-до­лу същият „калибър” като Райли, но прилича на плъх с прищипано лице.

— Освен това струва неколкостотин милиона и си пада бонвиван. Обича безмозъчни, секси бодибилдъри – и жени, и мъже, често едновременно. Ако му беше дал и най-мал­кия знак, щеше да ти предложи тлъста пачка и да те олигави целия – обърна се тя към Дойл.

— Не е мой тип. Но се облажих с една бутилка хубава текила.

— „Трес, куатро и синко” – това не е просто хубава те­кила, това е кралицата на текилите! Не бива да се хаби за маргарити и желенца. Трябва да се пие бавно, за да й се насладиш. Както и да е, Лестър се представи добре.