Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

По дяволите! Беше ясно като бял ден и съвсем очевидно. Изведнъж го видях.

— Какво? — Аш зърна изражението на лицето ми, когато влезе.

— Ето, виж — подадох ѝ телефона си и тя погледна изображението.

— Какво виждаш, Аш?

— Мили боже… — Аш се взираше в снимката, а после и в мен. — Виждам числа, много. Числа и букви, тирета и точки, които се покриват едни други, но са там. Мисля, че може да е някакъв код, Рижи. Искам да кажа, че може да е, може да е почти всичко… и едно от тези неща е код. — Тя ме погледна. — Имам снимки на татуировката в телефона си, така че само ще ги обърна и… Рижи, това е нещо голямо.

— Наистина ли мислиш така?

— Трябва да се прибера вкъщи — каза тя. — Ако е код, мога да започна с опитите да го дешифрирам, това може да е отговорът какво се е случило с нея.

Черните ѝ очи блестяха и горяха, сякаш имаше температура.

— Аш, почакай малко. Трябва да има, не знам, стотици различни знаци в татуировката, дори и повече. Всичко може да е просто случайно — казах аз. — Нечия шега. Дори ако беше код, има милиард различни комбинации на всичките знаци вътре, ще е невъзможно да се извлече смисъл от тях.

— Е, трябва да опитам — Аш ме прекъсна и се насочи към изхода, но аз я последвах до асансьора и застанах пред бутона.

Погледът, който ми хвърли, беше наистина плашещ. Аш не беше момиче, което обича да му казват какво да прави.

— Аш, притеснявам се за теб — казах аз и по някаква причина това я изненада, потушавайки леко огъня в очите ѝ.

— Така ли?

— Притеснявам се, че ти… и аз, ние малко откачаме. Опитваме се да открием следи като Шаги и Скуби, а всъщност това може изобщо да не е нищо.

— Аз Шаги ли съм, или Скуби в този сценарий? Защото винаги повече съм се виждала като Велма.

Усмихнах се, харесваше ми чувството ѝ за хумор дори когато беше толкова сериозна.

— Така или иначе, не искам да се прибереш у вас, да се затвориш в стаята си и да се побъркаш, опитвайки се да откриеш смисъл в цял куп неща, които са безсмислени. Знам, че точно сега изглежда невъзможно, невъзможно е, но Най ще се събуди и когато го направи, ти също ще трябва да имаш свой живот.

— Може би — съгласи се Аш. — И ти благодаря, че се безпокоиш за мен… това е мило. Но трябва да го направя. Не мисля, че числата са случайни. Мисля, че това е някакъв шаблон, трябва да е, защото, ако никой не може да го разчете, какъв е смисълът от него, смисълът от целия този изпипан дизайн. Това означава нещо за някого. Мога да го пусна през един софтуер, който си имам вкъщи, дето става за разбиване на пароли. Ще останеш ли с нея?

— Може би мога да ти помогна? — предложих аз.

— Силно се съмнявам в това — отвърна тя, отмести ме от пътя си като ме избута и влезе в асансьора.

Когато си тръгна, се почувствах странно. И не знаех дали е хубаво странно, или лошо странно, така че сигурно щеше да е най-добре въобще да не мисля за това.