Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

Тя отново заплака и ме прегърна, а аз стоях там дълго време, докато се успокои.

— Аш няма да се прибира вкъщи, не иска да я оставя сама. Ще я наблюдаваш ли вместо мен?

— Разбира се, ще го направя — отвърнах.

Щях да кажа всичко, за да я накарам да се почувства подобре, но това обещание лесно щях да спазя.

Тя ме целуна по челото и вместо да се отдръпна, аз се отпуснах до нея за миг. Майчинска прегръдка, липсваше ми това усещане.

Отстъпих крачка назад и положих всички усилия да им се усмихна успокояващо, докато влизаха в асансьора. Ашира стоеше пред стаята на Най, с глава, притисната към прозореца.

— Здрасти — застанах до нея.

— Здрасти — отвърна тя.

Стояхме там, загледани в стаята към това красиво, изпълнено с живот момиче, което познавахме толкова добре, попаднало в капана на анабиозата, и не бях в състояние да измисля или да кажа нещо, с което да направя положението по-поносимо. Направих това, което по някакъв начин почувствах, че ще е правилно. Протегнах ръка, хванах нейната и я задържах. Ашира не помръдна, не каза нищо. Единственото, което направи, е да стисне пръстите ми за кратко.

Тя пое дълбоко въздух, пусна ръката ми и се обърна към мен.

— Така, значи Карли Шийлдс не е имала татуировка, поне не в деня, преди да умре, това беше най-доброто, до което успях да се добера. Имам предвид, че можех да вляза и в доклада ѝ от аутопсията, ако наистина държах, но ми се стори малко нередно.

— Да, лекинко. Но как откри останалите неща? — попитах я.

— Архива на училищния вестник. Имала е състезание по плуване в деня, преди да умре, и е спечелила. Свирела е на арфа на училищния концерт същата вечер. Искам да кажа, предполагам, че е могла да има татуировка някъде, скрита под банския костюм, но ако тези и на Наоми, и на Дани са били на китките им… Мислиш ли, че можем да направим опит да се срещнем с Дани и да я разпитаме?

Тя ми връчи разпечатка на стар брой на местния вестник и дъхът ми спря. На снимката беше баща ми в ролята си на училищен настоятел, който поставяше медал на врата на Карли, застанала в бански костюм. Снимката не беше добра, леко зърниста, а той имаше повече коса. Но определено беше баща ми.

Взирах се в него до мъртвото момиче и нещо зловещо пролази по врата ми отзад. Мамка му, ама че съвпадение!

— Не мисля, че изобщо ще поиска да говори — заявих бавно. Не казах на Аш, че на снимката е баща ми, защото, като го видях там, усетих това като тайна, която още не бива да разкривам. — Но ще се опитам. Ще ѝ пратя покана за следване в Инстаграм и ще ѝ пусна съобщение.

— Окей. Ще влезеш ли да поседиш малко с Най? — гласът на Ашира беше равен, сякаш вече беше изчезнала да търси сестра си, макар самата тя да е точно пред нас. — Отивам да си купя кола, искаш ли?

Кимнах и се подготвих психически, преди да отворя вратата.

Всеки път, когато виждах Най, тя изглеждаше малко подобре. Все още имаше лейкопласт над едното си око, но кожата около него не изглеждаше толкова подута и кървясала. Ако не се вглеждах прекалено и се опитах да изключа тръбите и превръзките, тя щеше да изглежда като заспала.