Двор от скреж и звездна светлина

Надяваше се да й хареса. Месеци го беше издирвал.

Не искаше да й го подарява пред другите. Дори не вярваше, че ще се появи тази вечер. Знаеше колко са я убеждавали Илейн и Фейра. Освен това видя, че Фейра й дава пари, преди да си тръгне.

„Както обещах“, беше казала Великата му господарка.

Искаше му се да не й беше давала такова обещание. Много неща му се искаха.

Неста го настигна, задъхана заради широките му крачки.

— Не искам нищо от теб.

Той се насили да вдигне вежда.

— Сигурна ли си, миличка?

Не съжалявам за нищо друго в живота си, освен за това. Че нямахме достатъчно време.

Касиан заглуши думите. Потисна картината, която всяка нощ му се присънваше — не как Неста държи главата на краля на Хиберн като трофей, не как вратът на баща й се усуква в ръцете на краля. А как стои приведена над него самия, покривайки тялото му със своето, готова да поеме удара на краля, за да го спаси. Готова да умре за него — с него. Как стройното й красиво тяло се е извило над него и макар да трепери от ужас, не помръдва пред опасността.

Не беше виждал този образ от месеци. Не беше виждал усмивката й.

Знаеше за нейните заливания, за множеството елфи, с които дружеше. И си повтаряше, че не го е грижа.

Повтаряше си, че не го интересува кое копеле е отнело девствеността й. Дали всички онези елфи значат нещо за нея, дали той значи нещо.

Нямаше представа защо изобщо го е грижа. Защо си прави труда. Още от самото начало. Дори след като го срита с коляно в топките онзи ден в къщата на баща й.

Дори след като му каза:

— Достатъчно ясно съм ти показала какво искам от теб.

Не познаваше друг, способен да вложи толкова много смисъл в толкова малко думи и само с интонацията си да превърне последната в обида.

Касиан стисна челюсти. И заряза въздържането.

— Писна ми от гадните ти игрички.

Тя вирна брадичка в жест на кралска арогантност.

— А на мен — не.

— Е, и на всички останали им е писнало. Съветвам те тази година да се постараеш малко.

Поразителните й очи се плъзнаха към него и той едвам устоя на погледа й.

— Да се постарая?

— Знам, че тази дума ти е чужда.

Неста спря в дъното на улицата, на брега на ледената Сидра.

— Защо ми е да се старая? — Зъбите й проблеснаха в мрака. — Довлякохте ме насила във вашия свят, в този Двор.

— Тогава върви другаде.

Тя стисна устни в отговор на предизвикателството му.

— Може и така да направя.

Но Касиан знаеше, че няма къде другаде да отиде. Нямаше нито пари, нито семейство в други земи.

— Не забравяй да пишеш.

Тя отново закрачи, следвайки речния бряг.

Касиан тръгна след нея, бесен на себе си, че го правеше.

— Можеше поне да се нанесеш в Дома на Ветровете — подхвана, но тя рязко се обърна ядосана.

— Престани — озъби му се.

Той спря, разпервайки леко криле, за да запази равновесие.

— Престани да вървиш след мен. Престани да ме каниш в щастливото ви семейно кръгче. Престани с всичко.