Двор от скреж и звездна светлина

— Уши всичките ти рокли много отдавна, още когато бях дете. Зестра за бъдещата ми булка. — Гърлото му подскочи. — Всяка от тях… всяка рокля, която съм ти подарил, е нейно творение. За теб.

Поех си дъх с парещи очи.

— Защо чак сега ми казваш?

Той сви рамо.

— Не знаех дали ще ти хареса да носиш рокли, ушити от елфка, починала преди векове.

Допрях ръка до гърдите си.

— За мен е чест, Рис. Огромна чест.

Устните му потрепериха леко.

— Тя щеше да те обикне от пръв поглед.

По-скъп подарък не бях получавала никога. Долепих чело до неговото.

И аз нея.

Усетих благодарността му, без да я изразява с думи, и двамата останахме така дълги минути, дишайки заедно.

Когато най-накрая се почувствах готова да проговоря, се отдръпнах от него.

— Мислех си за нещо…

— Трябва ли да се притеснявам?

Плеснах го през ботушите и той ми отвърна с дълбок дрезгав смях, който сякаш се уви около душата ми.

Показах му дланите си, очите върху тях.

— Искам да ги променя.

— Така ли?

— Тъй като вече не ги използваш, за да ме шпионираш, реших, че може да ги преобразя.

Сега той на свой ред долепи длан до широките си гърди.

— Никога не съм те шпионирал.

— Ти си най-големият воайор, когото познавам.

Отново смях.

— И какво би искала да имаш на дланите си?

Погледнах с усмивка изрисуваните стени, полицата над камината, масите. Спомних си гоблена, който бях купила.

— Искам планина. С три звезди. Гербът на Двора на Нощта. Същите като на твоите колене.

Рис помълча дълго време с неразгадаемо изражение. Накрая проговори тихо:

— Тези знаци никога не могат да се заличат.

— Добре, защото възнамерявам да се позадържа тук. Рис се надигна леко, разкопчавайки горното копче на тесния си черен жакет.

— Сигурна ли си?

Кимнах бавно.

Той застана пред мен, взе нежно ръцете ми и ги обърна с дланите нагоре. Котешкото око се втренчи в нас.

— Никога не съм те шпионирал, да знаеш.

— О, напротив.

— Добре де, само малко. Ще ми простиш ли?

Питаше ме сериозно, наистина се тревожеше, че съм възприемала загрижеността му като нарушение на личното ми пространство. Надигнах се на пръсти и го целунах нежно.

— Все някак ще успея.

— Хмммм… — Той погали с палец очите, татуирани върху дланите ми. — Последни думи, преди да те бележа завинаги.

Сърцето ми запрепуска, но отвърнах:

— Приготвила съм ти още един подарък за слънцестоенето.

Рис застина от трепета в тихия ми шепот.

— Така ли?

Сключих пръсти с неговите и помилвах диамантените стени на съзнанието му. Той веднага ги свали, допускайки ме в себе си. За да му покажа последния си подарък.

Нещото, което се надявах и той да възприеме като подарък.

Ръцете му затрепериха около моите, но не продума, докато не излязох от съзнанието му. Докато отново не впихме безмълвни погледи един в друг.

Дишаше тежко, а очите му сребрееха.

— Сигурна ли си? — повтори.

Да. Повече от всичко. Бях го почувствала в магазинчето на Тъкачката.