Царицата на Палмира [Златните вериги]

На два пъти й се наложи да попита за пътя си. До този момент изобщо не беше влизала в лабиринта на обитаваните от простолюдието квартали на Емеса. Това беше клоака, достойна за ада. Уличките бяха тесни, тъмни и вонящи. Стените на къщите се лющеха, на вратите понякога нямаше дори парче плат, за да скрива вътрешността им. Прозорците бяха просто дупки, от които се измъкваше димът от кухненските мангали.

Жени и мъже пикаеха и серяха, без да се крият, където им се приискаше. Всякакви видове животни сновяха нагоре-надолу, прасета, както и подивели кучета, непрекъснато ръмжащи и заплашителни. Деца тичаха голи или увити в парцали. Викове и тропот от караници се чуваха отвсякъде. Продавачи бутаха магаретата със самари, крещейки, за да предупредят, че минават.

На няколко улици имаше истински дюкянчета, понякога жертвеници за пустинните богове или за великата майка Кибела. Пепелта в тях беше студена. Отдавна никой не беше оставял дарове в нащърбените бронзови купи. Боговете се бяха отвърнали от това място, изоставяйки бедняците още по-безсилни и многострадални.

Зиновия никога не беше виждала нещо подобно, тя, която вече живееше само в дворци или военни палатки. Емеса беше огромен град, четири пъти по-многолюден от Палмира. Бяха я уверили, че трябва да пресече този ужасен квартал, за да стигне до къщата на християните. Такъв беше техният и на странния им бог вкус – да обичат бедността и страданието на хората. Сега тя се страхуваше да не се изгуби.

Превръзката, която й беше направила Ашему, засега издържаше, но болката от раната й се засилваше въпреки отварите. В продължение на три дни тя беше стояла неподвижно, набирайки сили за този момент. Но ако трябваше да скита още дълго из тази клоака, рискуваше да се строполи отново, изтъркулвайки се в тинята, от която никой нямаше да я извади.

Тя трябваше да издържи, да намери къщата, където твърдяха, че царува Шаваад като уважаван и почитан господар, сякаш беше самият господ.

* * *

Без нищо да предвещава промяната, тя изведнъж излезе на малко проветриво и застлано с плочи площадче. Светлината проникваше там на талази и сухият северен вятър отнасяше зловонието с въртеливо движение. Белотата на стените, които ограждаха къщите, я смая. Тук всичко изглеждаше чисто и в добро състояние.

За да си поеме дъх и да успокои туптенето на сърцето си, тя се подпря на стълб, на който бяха завързани магарета. На площада имаше много народ, жени и деца най-вече. Обратно на врявата по улиците, през които току-що беше преминала, всичко тук изглеждаше спокойно и тихо. Старици, седнали на каручка, я погледнаха бегло и равнодушно, преди да се взрат отново омагьосано в навалицата от деца от другата страна на площада.

Други жени и деца излизаха на площадчето. Всички бяха облечени бедно и се спираха мълчаливо. Много от тях, сега Зиновия си даваше сметка за това, изглеждаха болни, някои не бяха в състояние да стоят прави. Тя се замисли за дарбата на Шаваад. Тази дарба да лекува, която притежаваше открай време, още откак бяха деца в пустинята Турук ал-Лааб.