Вълка от Уолстрийт

— Ако жена ми приличаше на твоята, и аз сигурно щях да го подкарам по-леко. Ама ти знаеш, че Нанси е егати кошмара! Направо изсмуква желанието ми да живея! Знаеш за какво ти говоря.

Устоях на порива да спомена ролята на наследствеността и само пуснах лека състрадателна усмивка.

— Що не се разведете. Всички го правят, така че надали е голяма трагедия. — На свой ред свих рамене. — Нямам никакво желание да омаловажавам значимостта на личните ти проблеми с жена ти, но сега трябва да поговорим по работа. След малко ще бъдем в банката и има няколко неща, които искам да обсъдя с теб преди да сме стигнали. Първо, ще оставиш приказките на мен, окей?

Той кимна.

— Да не ме бъркаш с Ръбчо нещо?

Усмихнах се.

— Не, главата ти не е достатъчно квадратна, да не говорим, че в нея има и мозък. Без майтап обаче: от теб искам само да седиш и да наблюдаваш. Опитай се да отгатнеш какво си мислят жабарите. Езикът на тялото, който използват, ми е непознат. Понякога си мисля, че изобщо нямат такъв. Та, каквото и да се случи тази сутрин, колкото и идеални да изглеждат нещата, на тръгване ще им обявим, че сме се отказали. Задължително, Дани. Казваме им, че нещата не се връзват с дейността ни в Щатите и че сме решили да се откажем. Като разчоплят юридическите аспекти, все ще ми щукне някаква логична причина да им откажа, окей?

— Нямаш проблем — отвърна. — Но защо?

— Заради Камински — рекох. — Той ще присъства на тази първа среща, а му нямам и капка доверие. Честно казано, цялата тая швейцарска история нещо ме притеснява. Имам някакви гадни усещания. Но дори да решим да го направим, Камински по никакъв начин не бива да знае. Цялата работа ще изгуби смисъла си. Ако се решим, можем да използваме и друга банка, а може да останем и с тая. Надали са обвързани от някаква лоялност с Камински. Най-важното обаче е никой в Щатите да не научи. Не ми дреме колко си друсан, Дани, или колко куалуда гълташ, или колко кока шмъркаш. Да не си казал и гък за тая работа — нито на Мадън, нито на баща си, а най-малкото пък — на жена си. Разбра ли ме?

Дани кимна.

— Омерта, приятелю. До дупка.

Усмихнах се, кимнах и се загледах през прозореца, без да кажа дума повече. Исках да дам на Дани да разбере, че не ми се приказва повече, а Дани, бидейки Дани, схвана моментално. През остатъка от пътуването зяпах през стъклото безупречно чистите женевски улици и се чудех как може по тротоарите да няма дори една хартийка, стените да не са доукрасен с авангардни графити. Постепенно мисълта ми се зарея и си зададох въпроса, защо, по дяволите, правех всичко това. Изглеждаше ми нередно, рисковано, че и безразсъдно. Един от първите ми наставници в тази област, Ал Ейбръмс, все ме предупреждаваше да не се захващам с офшорни сметки. Казваше, че били гаранция за ядове, защото действали като червени семафори. Пък и на швейцарците не можело да се вярва — щом американското правителство ги натисне, директно те предават. Причината била в това, че всички швейцарски банки имат клонове в Щатите, което ги прави уязвими на официален натиск. Във всичко това имаше резон. Да не говорим, че Ал беше най-предпазливият човек, когото познавах. На бюрото му имаше дори писалки и химикалки отпреди десетина-петнайсет години, в случай че се наложеше да „дооформи“ някой документ със стара дата — така възрастта на мастилото нямаше как да се засече от хромографа на ФБР. Това се вика печен мошеник!