Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Поклатих глава невярващо:
— Ти защо не ме възпря?
— Опитах се, но ти пощуря. Какво взе?
— Ъ-ъ-ъ… не си спомням точно. Може би… ами, да кажем, три или четири куалуда… после… три от ония малки сини ресторили… и ъ-ъ-ъ… не знам… един-два ксанакса и може би малко морфин заради болките в гърба. Но морфинът и ресторилът са по лекарско предписание, така че вината не е моя. — Задържах тая удобна и успокоителна мисъл колкото можеше по-дълго. Но лека-полека осъзнах действителността. Облегнах се назад в комфортната си първокласна седалка да почерпя поне от нея малко сили. И изведнъж — паника: — Леле, ами Графинята! Какво ще стане, ако научи Графинята? Спукана ми е работата, Дани! Какво ще й обяснявам? Ако това излезе във вестниците, тя направо ще ме разпъне на кръст! Всички извинения на света няма да… — стори ми се непоносимо да довърша мисълта. Спрях за секунда, но ме връхлетя втора паническа атака. — Леле майко, ами правителството! Та нали именно за да сме инкогнито, не дойдохме с частния самолет! И сега какво? Арестуван в чужбина! О, Боже! Ще убия доктор Еделсон, задето ми даде тия хапчета! Той много добре знае, че вземам куалуди — отчаяно търсех върху кого да хвърля вината — и въпреки всичко ми предписа приспивателни! Не че не би ми предписал и хероин за сцепен нокът, ако му кажех! Ебаси и шибания кошмар, Дани! По-говняно не може и да бъде. Да ме арестуват в Швейцария — световния център за пране на пари! Още и един долар не сме изпрали, а вече загазихме! — Продължих да се тюхкам: — Това е лоша поличба, Дани. Откопчай ме. Няма да ставам. — Изведнъж ме осени вдъхновение. — Може би трябва да се извиня на Франка и да поизгладя нещата с нея? Колко пари имаш в себе си?
Дани започна да ме откопчава.
— Двайсет хилядарки, но според мен не бива да говориш с нея. Само ще влошиш нещата. С очите си видях как завря ръка под бельото й. Я дай да ти помириша пръстите!
— Млъквай, Поуръш! Спри да се ебаваш и продължавай да ме разкопчаваш.
Дани се захили:
— А ти ми дай останалите куалуди да стоят при мен. Дай аз да ги прекарам през митницата.
Кимнах и произнесох наум молитва швейцарското правителство да държи на репутацията си за дискретност и да не разтръби за случилото се.
Залових се за тая мисъл като куче за кокал, докато се снишавахме над Женева.
С шапка в ръка и задник върху стоманеносив стол рекох на тримата митничари от другата страна на масата:
— Казвам ви, нищо не помня. Невероятно голям страх изпитвам от летенето и точно затова вземам всички тия лекарства — посочих към двете шишенца на сивото метално бюро между нас. Слава богу, и на двете имаше етикет с моето име, а при сегашните обстоятелства това си беше от огромно значение. Що се отнася до куалудите ми, към настоящия момент те бяха грижливо втъкнати в дебелото черво на Дани, което, надявам се, бе вече минало безпроблемно през митницата. Тримата швейцарски митничари започнаха да бръщолевят нещо на някакъв шантав френски диалект. Звучаха сякаш устата им са пълни с вмирисано швейцарско сирене. Но най-невероятното беше, че дори когато говореха със скоростта на светлината, пак успяваха да държат устните си затворени, като фус чинели върху яко скованите си челюсти.
Започнах да изследвам помещението. Затвор ли беше това? Нямаше начин да разчетеш швейцарците. Лицата им бяха безизразни, като на безмозъчни автомати, живеещи с досадната точност на швейцарски часовници, а помещението сякаш крещеше: „Добре дошли в шибаната зона на здрача!“ Никакви… никакви картини… никакви часовници… никакви телефони… никакви моливи… никакви химикалки… никаква хартия… никакви лампи… никакви компютри. Само четири стоманеносиви стола комплект със сиво стоманено бюро и някакво шибано спаружено мушкато, умиращо от бавна смърт.
Боже! Дали да не се обърна към американското посолство? Не, глупако! Сигурно ме има в някой списък за хора под наблюдение. Трябва да остана инкогнито. На всяка цена.
Изгледах тримата чиновници. Продължаваха да бръщолевят нещо на своя си френски. Единият държеше шишенцето с ресторилите, другият — паспорта ми, а третият потриваше нежната си швейцарска брадичка, сякаш решаваше съдбата ми или просто имаше обрив.
Накрая тоя, дето се чешеше, се обърна към мен:
— Бихте ли ни разказали версията си отново, моля.
Бих ли? Що за дивотия би било това? За какво им е на тъпите жабари да говорят с подобни условни наклонения? Всичко се основаваше на желания и непрестанно се вадеха фрази като „бихте ли“, „ще може ли“, „ако е възможно“ и прочее. Не можеха ли просто да ми заповядат да повторя изложението си? Как така! Та те само желаят, ако може, да им разкажа всичко пак! Поех дълбоко въздух, но преди да проговоря вратата се отвори и се появи четвърти митничар. Забелязах, че въпросният жабар носеше капитански пагони.