Вълка от Уолстрийт

— Какво става, Дан?

— Дан ли? — отвърна обидено Графинята.

— О, Надин! Здравей, скъпа! Как я караш, бубулече? Мислех, че е Дани.

— Не, другата ти жена е на телефона. Как пътува?

О, Боже! Нима вече знае? Няма начин! Или… има? Графинята имаше силно развито шесто чувство за тия неща. Но пък, от друга страна, беше твърде рано, дори за нея! Писали ли са вече по вестниците? Не, не — не беше минало достатъчно време от моята изцепка до поредното издание на „Ню Йорк Поуст“. Утешение, но само за части от секундата! После нова ужасна мисъл: CNN! Нали така предаваха от войната в Ирак. Онова копеле Тед Търнър си има някаква шантава система, чрез която може да излъчва новините докато се случват, в реално време! Или пък стюардесата е направила изявление!

— Ало! — избълва русата прокурорка. — Няма ли да ми отговориш?

— Съвсем нормално. Нищо особено, така да се каже.

Дълга пауза. Графинята ме изпитваше, очаквайки да се огъна под тежестта на коварното й мълчание! Тя си беше подличка, моята женичка! Защо пък да не прехвърля предварително вината върху Дани? Но тя взе, че каза:

— Чудесно, миличък. А как беше обслужването в първа класа? Имаше ли готини стюардеси? Кажи де, обещавам да не ревнувам. — И се изхили.

Ужас! Да не би пък да бях женен за Амейзинг Крескин35?

— О, не — отвърнах, — не бяха нищо особено. Май бяха германки. Имаше една по-яка и от мен. Както и да е, спах през почти целия полет. Дори проспах вечерята.

Това изглежда натъжи Графинята.

— О-о-о, колко жалко. Сигурно умираш от глад! Как мина митницата? Някакви проблеми?

Божичко! Трябваше да приключа този разговор моментално!

— Безпроблемно, мила. Няколко въпроса, обичайните неща. Даже не ми подпечатаха паспорта. — После стратегически смених темата: — Кажи ми какво прави малката ми Чани?

— Тя си е добре, но гувернантката ме влудява! Вечно е на телефона. Имам чувството, че се обажда в Ямайка. Както и да е, открих двама морски биолози, които да назначим на щат. Щели да премахнат водораслите от езерото, като завъдят някакви бактерии по дъното. К’во мислиш?

— Колко? — попитах, без да се интересувам особено от отговора.

— Деветдесет хиляди годишно за двамата. Те са семейство. Изглеждат приятни.

— Добре. Струва ми се нормално. Къде ги наме… — На вратата се почука. — Изчакай за момент, скъпа. Трябва са от румсървиса. Веднага се връщам. — Оставих слушалката на леглото и отидох да отворя вратата — мама му стара! Погледнах нагоре… и още по-нагоре… и уау! Чернокожа красавица поне метър и осемдесет на собствения ми праг! Стори ми се, че е етиопка. Съзнанието ми се развихри. Гладка млада кожа! Топла похотлива усмивка! И какви крака, Господи! Дълги около километър! Толкова ли бях нисък наистина? Е, какво значение имаше. Беше прекрасна. Да не говорим, че носеше черна къса рокля точно до под вирнатото й дупе.