Медуза: Мръвка за тигъра
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Медуза: Мръвка за тигъра». Краткое содержание книги:
В този свят, където цялото общество бе изградено на основата на груповия брак, никоя от жените не изпитваше дори сянка на ревност. А за мен броденето из пустошта, както древните предшественици на съвременния човек са живели преди милион години, беше може би най-хубавото преживяване в досегашния ми живот. Май точно тогава с пълно равнодушие обърнах гръб на Конфедерацията.
Вървяхме на зигзаг от брега към поредните горещи извори и обратно, като вече ги откривахме по инстинкт. Бяхме решили да тръгнем на север, защото Бура твърдеше, че е виждала от влаковете Диви горе-долу по средата на пътя между Рошанд и Сивата падина. Наистина попадахме на следи от хора и временни биваци, но нямаше как да познаем колко отдавна са изоставени.
Естествено така и не открихме Дивите. Те самите решиха да ни се покажат. Не знам колко дълго бяхме бродили, но вече бе средата на лятото, когато излязохме на една поляна и изведнъж видяхме неколцина от тях наоколо.
Групата се състоеше от един мъж и шест жени, едната от които в напреднала бременност. Също като нас тези хора бяха с тъмна кожа и без косъмче по главите и телата си. Носеха препаски от някаква червеникава или черна козина. Стискаха грубовати копия и лъкове в ръцете си. Личеше, че са ни наблюдавали, преди да решат за срещата. Отначало нито направиха крачка, нито продумаха. Само ни гледаха втренчено. Разбира се, ние им отвръщахме със същото.
След няколко напрегнати минути вдигнах рамене и протегнах към тях ръце с разперени пръсти.
— Приятели сме. Не искаме да ви сторим нищо лошо.
Не показаха, че са разбрали думите ми, и едва когато сериозно започнах да се безпокоя, че говорят някакъв друг език, една от жените попита:
— От кое племе сте? Къде са ви знаците?
— Не сме от никое. Всъщност… истината е, че ние сме си отделно племе.
— Прогонили са ги! — изсъска друга жена с явно неодобрение.
— Не сме прогонени — побързах да ги уверя. — Избягахме от градовете.
Този път те не скриха изненадата си. Никога досега не бях общувал с първобитни хора и можех само да се надявам, че няма да направя неволно някаква фатална грешка. Трета жена прошепна на предводителката им:
— По онези места живеят само демони! Това сигур е тяхна хитрост!
Старшата сред тях само вдигна рамене.
— Какво търсите тук? — попита ни строго.
— Търсим си място на тази земя — отговорих, стараейки се да подражавам на речта й. — Искаме да опознаем света и да научим обичаите на едно велико племе.
Май налучках нужните думи, защото предводителката кимна дълбокомислено. Поумува и взе решение… а то явно не подлежеше на обсъждане, дори другите от групата да не го харесваха кой знае колко.
— Ще дойдете с нас. Ние сме от Хората на Скалата. Ще ви отведем в нашия стан, а там Старейшините ще решат съдбата ви.
— Това е добре — уверих я кротко.
Всички се обърнаха като по даден знак и тръгнаха към гората. Погледнах своите спътнички и мълчаливо кимнах. Трябваше да последваме новите си познайници.
Девета глава
Демоните на зъбера
Дивите не споменаха, че до стана им има няколко дни път. Позволиха ни да вървим след тях, но се държаха настрани. Разменяхме само по някоя и друга дума, а понякога ни удостояваха и с къс недоверчив поглед. Макар да се подчиняваха на волята на предводителката си, не се чувстваха длъжни да се отнасят дружелюбно с нас.
Имаха торби от щавена кожа, в които кътаха разни припаси, върхове за копията си, но не и храна. И те ядяха главно плодове и корени, макар че не се плашеха от лова на вети или тубри. Справяха се великолепно с примитивните си оръжия. Избираха място за засада и застиваха неподвижно за час-два, ако се налагаше. Но когато животното влезеше в клопката, скачаха изведнъж и го обсипваха светкавично със стрели и копия. После бързичко го изкормваха с други, по-назъбени остриета. Понеже ветите също носеха в себе си микробите на Уордън, трябваше да бъдат убити веднага, иначе започваше възстановяване на увредените тъкани.
Обикновено провесваха животното на два пръта и го отнасяха до най-близкия горещ извор. Там го накълцваха на парчета с каменна брадва, увиваха мръвките в листа и ги сваряваха. Бях ял такова приготвено пред очите ми месо на граничните светове, затова само наблюдавах с любопитство процедурата, но трите ми съпруги едва сдържаха напъните за повръщане. Касапската работа никога не е била приятна гледка. Принуден бях да ги увещавам упорито да не издават отвращението си.