Медуза: Мръвка за тигъра

В подножието имаше една-единствена пещера, по-просторна от останалите. По изкусно издълбани каналчета водата от топящите се снегове се насочваше към ниски водопадчета, стичащи се в две езерца в краищата на стана. Оттам я отклоняваха за нуждите на жителите, а останалата част изтичаше през отвори в защитната стена.

Анджи се смая, щом обходи с поглед обстановката.

— Сътворили са истинско чудо, при това с най-прости сечива и без никакви машини!

— Спомнете си, че двете общества на Медуза са се откъснали напълно едно от друго само преди четиридесет-петдесет години — казах на спътничките си. — Няма да се изненадам, ако някои от първите бегълци от градовете все още са живи и здрави тук…

Наредиха ни да чакаме до амфитеатъра и докато пристъпвахме от крак на крак, аз попитах нашата инженерка:

— Според теб колко хора могат да живеят на това място?

Анджи се позамисли, пресмятайки нещо наум.

— Трудно ми е да преценя — отвърна накрая. — Зависи докъде продължават пещерите, макар да се съмнявам, че са особено просторни. Пред нас са метаморфни, а не утаечни скали.

— Е, поне приблизително?

— Стотина. Най-много сто и петдесет.

— И аз не очаквам да са повече — кимнах.

— Какво малко градче! — промълви Чин.

— О, не — възразих, — даже е твърде голямо. Как се изхранват толкова хора, щом всичко се разваля за броени часове, ако не го изядеш? Разбирам тия кожени палатки да бяха в равнината или в горите, сред ветите и тубрите… Но тук сме на половин ден път от най-близките стада. Нещо не се връзва!

Наоколо минаваха почти само жени с все същите полички от козина, които явно показваха принадлежност към племето. Чакахме доста дълго. Накрая все пак си спомниха за нас; доближи ни една бременна жена, но не онази от довелата ни група.

— Елате. Старейшините искат да си поговорите.

Изгледах красноречиво съпругите си: „Оставете ме аз да се оправям с тях!“ Не се учудих, че жената ни поведе към пещерата в подножието.

Най-напред ме изненадаха факлите, разположени практично, за да я осветяват добре. За пръв път виждахме Дивите да използват огън.

Тунелът продължаваше във вътрешността на планината. Още след първите десетина метра забелязах рязката промяна в стените. Навътре той бе издълбан със съвременни машини, а може би дори с мощни лазери.

Най-сетне стигнахме до широка правоъгълна зала с висок таван, петнадесет метра дълга и десетина широка. По средата й течеше бърза река. Отвъд нея се виждаше дълбока ниша, също изсечена с лазер. Вътре бяха разположени три големи дървени кресла, въпреки че лично аз трудно можех да си представя как някой ще стигне до тях, за да седне. Тримата в креслата обаче се бяха справили някак — оказаха се две старици и един старец. По-възрастни хора май не бях срещал през живота си, ала изглеждаха много бодри.