В здрача на вторник [bg]

— Тя знаеше — повтори Джоузеф. — Прибирам се у дома, нося подаръци, сърцето ми се разтапя от любов, целият съм изпълнен с радост, самотата ми най-накрая си е отишла, а тя ми затваря вратата. Просто ми затвори вратата, Фрида. Момчетата ми ме видяха изпъден като куче.

— Все пак, успяхте ли да поговорите?

Той бавно поклати глава.

— Опитал. Срещам се с новия мъж. С хубава работа. Играчки за децата ми. Коли, които се управляват от разстояние. Компютърни игри със стрелба и бомби. Те не искат нито дребните ми, евтини подаръци, нито мен. Свърши. Всичко свърши. Животът ми се разби на прах. И ето ме отново тук.

— И не седнахте да проведете сериозен разговор?

— Какво да кажа, Фрида, какво да направя? Всичко свърши. Приключи.

— Можеше да й кажеш как се чувстваш, да я попиташ тя как се чувства, да се опитате да оправите взаимоотношенията си.

— Аз съм едно нищо — промълви Джоузеф. — Нямам пари. Живея в далечна страна. Побеснях, когато тя ми обърна гръб. Защо й е такъв съпруг? Защо ти е приятел като мен?

— Харесвам те — отвърна Фрида. — И ти вярвам.

— Истина? Харесваш ме и ми вярваш?

— Защо иначе ще те моля за помощ?

Очите му се насълзиха.

— Истина?

— Да. Слушай, Джоузеф, ще поговорим още за това. Но вече пристигнахме. Завий наляво. Ето, тук живее Мери Ортън.

Джоузеф намери място за паркиране и двамата слязоха от колата.

— Добре ли си? — попита го тя, докато вървяха по „Бритъни роуд“.

Джоузеф спря.

— Аз ти благодаря. — И той сложи ръка на сърцето си с характерния си лек поклон.

Те погледнаха към голямата еднофамилна къща на Мери Ортън.

— Огромна къща за сама жена — отбеляза Джоузеф.

— Съпругът й е починал — каза Фрида. — Децата й са се откъснали от дома преди много време. Може би тя държи да си живее в нея, за да има къде да посреща внуците си.

Джоузеф се загледа в къщата, а Фрида се взря в лицето му. Харесваше това негово изражение — изражението на човек, погълнат от нещо, което тя не можеше да види.

— Какво мислиш? — попита тя.

Той посочи към един прозорец на втория етаж.

— Виждаш ли онази пукнатина там? — Тя приличаше на черна нишка, спускаща се от перваза надолу. — Къщата леко се е разместила. Не много.

— Това лошо ли е? — попита Фрида.

— Не толкова лошо — каза Джоузеф. — Това е Лондон.

Той протегна напред дланите си и ги премести хоризонтално.

— Почвата е глинеста. Веднъж не вали, друг път вали много и къщите започват да… — Той изигра пантомима — един уморен човек, който се свлича на земята.

— Да се слягат — подсказа му Фрида.

— Да, да се слягат. Но не много.

Входната врата се отвори още преди да наближат. Мери Ортън очевидно бе забелязала двамата непознати, които оглеждаха къщата й. Фрида се зачуди колко ли време прекарва, гледайки през прозореца. Жената беше облечена с карирана риза и тъмносини кадифени панталони. Фрида си помисли, че на младини сигурно е била красива. Красотата й все още си личеше, но лицето й бе доста набръчкано. Кожата й приличаше на кафява хартия, която е била силно намачкана, а после изгладена. Фрида представи себе си и Джоузеф.