Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
Нощната роса намокри клепачите на Жан. Той не се смееше. Въздушното море над главата му не позволяваше на гръдния му кош да поема въздух.
— Каква беше жената, която търсиш, Кунео? — попита Макс, щом се успокоиха.
— Красива. Млада. Силно загоряла от слънцето — започна да обяснява неаполитанецът, но изведнъж спря. — Освен… нали знаеш къде. Там беше бяла като млечен крем. — Въздъхна тежко. — И имаше същия сладък вкус.
От време на време по небето се стрелкаше падаща звезда. Или цял сноп звезди преминаваха за миг през полезрението им и угасваха.
— Глупостите на любовта са най-прекрасните глупости. Но за тях плащаме най-скъпо — пошепна Кунео и се зави до брадичката. — И за малките, и за големите. — Отново въздъхна тежко. — Беше само една нощ. Вивет беше сгодена… Всъщност не знам дали е било точно така, но хората казваха, че е недосегаема за мъжете… особено за мъже като мен.
— Защото си чужденец ли? — попита Макс.
— Не, Масимо, не това беше проблем. Не бях капитан на речен кораб. Това е.
Кунео дръпна още веднъж от цигарата и я предаде нататък.
— Вивет ме връхлетя като треска и тази треска ме владее до днес. Помисля ли за нея, кръвта ми ври и кипи. Лицето ѝ ме гледа от всяка сянка и от всеки слънчев лъч, който танцува по водата. Сънувам я, но с всяка нощ дните, които бихме могли да прекараме заедно, намаляват.
— Не знам защо, но в този момент се чувствам ужасно стар и изсушен — оплака се Макс. — Вие двамата изпитвате силни страсти, а аз — не! Единият вече двайсет години търси любовницата си за една нощ, а другият изоставя целия си досегашен живот, за да… — Макс затисна устата си.
В настъпилата тишина блесна истина, която Жан отбеляза само с частица от замъгленото си съзнание. Какво премълча момчето? Обаче Макс продължи и Жан забрави въпроса си.
— Аз обаче не знам какво да искам. Никога не съм бил силно влюбен в жена. Всеки път виждах главно онова, което тя не е. Едната беше хубавичка, но се държеше нагло с хората, които печелеха по-малко от баща ѝ. Другата беше мила, но трябваше пет пъти да ѝ повторя един виц, за да го разбере. Третата пък беше невероятно красива, но когато се събличаше, избухваше в плач и аз не можех да разбера защо. Вместо да се любя с нея, я увивах в грамадния си пуловер и прекарвахме цялата нощ прегърнати. От мен да го знаете — жените обичат да се гушкат, но за мъжа това означава изтръпнала ръка и пръскащ се пикочен мехур.
Пердю дръпна още веднъж от цигарата.
— И твоята принцеса вече е родена, Масимо — отговори убедено Кунео.
— И къде се е скрила, според теб? — попита с интерес Макс.
— Кой знае, може би вече я търсиш, само дето още не знаеш, че си на път към нея — намеси се в разговора Жан.
Точно така се бе случило с Манон и него. Идвайки от Марсилия, онази сутрин той се качи във влака, без да подозира, че след половин час ще срещне жената, която ще промени живота му из основи. Тогава беше 24-годишен, горе-долу колкото Макс. Прекара с Манон пет години. Хиляди и хиляди часове тайна любов. Плати за тях с две десетилетия болка, копнеж и самота.
— Така е, но проклет да съм, ако тези часове не си струваха!
— Какво каза, капитано?
— Нищо не съм казал. Мислех. Да не би вече да чувате мислите ми? Ако е така, ще ви гоня по гредата.
Спътниците му отново избухнаха в смях.
Тишината на нощта ставаше все по-недействителна. Действителността заплашваше да се изгуби окончателно.
— А твоята любов, капитано? — попита тихо Кунео. — Как се казва?
Жан се колеба дълго.
— Прощавай, не исках да…
— Манон. Казва се Манон.
— Сигурно е красива.
— Като черешово дръвче през пролетта.
Оказа се много лесно да затвори очи и да отговаря на въпросите на Кунео, зададени с мек глас и толкова дружелюбно.
— Сигурно е била и умна, нали?
— Тя ме познава по-добре, отколкото сам се познавам.: Тя… тя ме научи да чувствам. Научи ме да танцувам. Лесно беше да я обичам.
— Беше? — попита някой — толкова тихо, че Пердю не бе сигурен дали е бил Макс, Салваторе, или просто вътрешният му редактор.
— Тя е моето убежище. Моят смях. Тя е…
Пердю млъкна. Тя е мъртва. Не бе в състояние да произнесе думата. Изпитваше див ужас от болката, която чакаше зад нея.
— Какво ще ѝ кажеш, когато застанеш пред нея?
Жан се бореше със себе си. Накрая избра единствената истина, която се криеше в мълчанието за смъртта на Манон.
— Прощавай.
Кунео престана да пита.
— Наистина ви завиждам — зашепна Макс. — Вие живеете своята любов. Своят копнеж. Все едно колко са безумни. А пък аз се чувствам изхабен. Дишам, сърцето ми бие, кръвта пулсира, но не съм в състояние да седна пред белия лист и да започна да пиша. Светът загива, а аз хленча като разглезен хлапак. Животът е несправедлив.