Парижката книжарница

Кунео вадеше от мърморещите води риба след риба. По пясъчните плитчини кацаха за почивка сиви рибари, морски орли рибари и речни рибарки. Тук и там от храсталаците надничаха бобри, тръгнали на лов за плъхове. Това беше старата, сита Франция и тя се излагаше пред пътуващите по реката спокойна, властна, яркозелена и самотна.

Една нощ спряха край подивяло, отдавна неизползвано пасище. Цареше тишина. Дори водата не шумеше, отникъде не идеше шум от двигатели. Бяха съвсем сами, с изключение на няколко сови, които от време на време си подвикваха над водата.

Вечеряха на свещи, после изнесоха одеяла и възглавници на палубата и легнаха да спят. Трима мъже глава до глава, като звезда с три лъча.

Млечният път висеше точно над главите им като светла маса от звезди и планети.

Тишината беше разтърсваща, а сините дълбини на нощното небе буквално ги всмукваха в себе си.

Макс извади отнякъде тънка цигара марихуана.

— Протестирам най-енергично — прошепна мързеливо Пердю.

— Тъй вярно, капитане. Отбелязах възражението ви. Даде ми я един от холандците, защото нямаше пари за Уелбек[38]— обясни Макс и си запали цигарата.

Кунео подуши шумно.

— Мирише като запалена салвия.

Пое внимателно цигарата и всмукна предпазливо.

— Брр! На вкус е все едно да ближеш елха.

— Димът трябва да отиде в белите дробове. Опитай се да го задържиш там възможно най-дълго — посъветва го Макс. Кунео се подчини.

— Сега пък е като балсамов оцет — изпъшка след малко.

Жан дръпна съвсем леко и остави дима да се поразходи по небцето. Половината от него се боеше да изгуби контрол, докато другата копнееше точно за това.

Все още имаше чувството, че е запушен с тапа от време, навик и вкоравен страх и тази тапа пречи на тъгата да си пробие път навън. В сърцето му се трупаха вкаменени сълзи и не позволяваха на другите чувства да намерят мястото си.

Досега не бе признал на Макс и Кунео, че жената, заради която бе отрязал всички въжета, свързващи го с живота, отдавна е станала на прах.

Не само защото се срамуваше. Да, срамът го съветваше да мълчи, но по-важно беше, че не знаеше какво ще прави в Боние и какво се надява да намери там. Душевен мир? С нищо не го беше заслужил. Въпреки това дръпна още веднъж от цигарата и този път глътна дима.

Изпита чувството, че лежи на дъното на море, съставено от тежък въздух. Цареше тишина, както под водата. Дори совите замлъкнаха.

— Досега не бях виждал толкова много звезди — прошепна Кунео. Езикът явно отказваше да му се подчинява.

— Защото летим по небето. Земята е диск, хвърлен от някой великан във вселената — обясни Макс.

— Ако питаш мен, Земята е бойно поле — изхълца Кунео и двамата избухнаха в луд смях. Смехът им се понесе над водата и уплаши малките зайчета в гъсталака. Сърчицата им затрепериха от страх и те се свиха още по-дълбоко в убежищата си.