![Колекционери на смърт [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/6/0/kolekcioneri-na-smrt-bg-download.jpg)
Колекционери на смърт [bg]
- Автор: Керли Джек
- Серия: Карсън Райдър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 954-9395-23-5
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционери на смърт [bg]». Краткое содержание книги:
— Карла! Карла! Ние сме — Нотилъс и Райдър. Вкъщи ли си?
Мрежестата врата рязко се отвори, Карла Хъчинс излезе на верандата и учудено ни изгледа. Носеше бяла тениска и джинси, дългата й коса беше завързана със синя панделка.
— Добре ли си? — попита Хари. — Всичко наред ли е? Опитахме да ти се обадим, но телефонът ти даваше заето.
— Заради интернет. Когато съм в мрежата, не се обажда никой, безпокоят ме само пътуващите търговци. — Тя едва сега забеляза Данбъри и се намръщи: — Ха, това е същата репортерка. Какво търси тук?
— Госпожица Данбъри знае за случая, Карла. Не всичко, но някои подробности са й известни. Обещава да не споменава името ти без писменото ти съгласие, в противен случай ще се качи в колата и ще остане там, докато разговаряме с теб. Нали така, госпожице?
Данбъри не беше доволна от импровизираните правила, наложени от Хари, но кимна.
— Какво е станало? — попита Хъчинс.
— Ще те попитам нещо. Чувала ли си за жена на име Уики? Хайди Уики.
Карла се позамисли, после отговори:
— Някога познавах една Хайди. Беше навремето… знаете кога.
— Нали каза, че сте имали измислени имена?
— Деметра. Повечето хора я познаваха под това име. Спомням си, че говореше френски и английски. Също и немски, но по-слабо. Казваше, че е швейцарка. Единственото швейцарско име, което ми идваше на ум, бе на героинята от филм, който бях гледала като дете — Хайди. Веднъж на шега я попитах дали се казва Хайди. Тя се разсмя и отвърна, че макар и банално, това е истинското й име. Така и не научих фамилията й. Предполагам, че нямаше значение.
— Защо?
— Защото тя беше с… него от самото начало, запознали се бяха в Париж.
С Хари се спогледахме — Мари Гилбо също беше от първите последователки на Хекскамп.
— Коя друга е била с него от самото начало?
— Персефона, тоест Мари. И Калипсо, разбира се. Може би е била първата. Също и Хайди. Имаше още няколко, но с течение на времето се отказаха. Защо питате?
Хари дълбоко си пое въздух:
— Връщаме се от Елрейн — градче във Флорида, където…
Пощальонът спря пред двора, натисна клаксона, размаха няколко плика.
— Ей сега се връщам. — Хъчинс изтича до камионетката, взе пликовете, размени няколко думи с шофьора, тръгна обратно, като преглеждаше писмата.
— Какво смяташ да й кажеш? — прошепнах на Хари.
— Само толкова, че да се пази.
— От какво? — намеси се Данбъри.
Чухме стон, последван от пронизителен писък. Карла Хъчинс стоеше на няколко метра от нас, трепереше, сякаш беше получила епилептичен пристъп, и посочваше нещо на земята.
Хари се спусна към нея, последвах го. Тя стискаше отворен пощенски плик и бръщолевеше несвързано. Познах печатните букви. Погледнах, накъдето посочваше. На тревата лежеше парче от картина, цветовете бяха толкова ярки, че платното изглеждаше мокро. Хари прегърна Хъчинс, отведе я настрани:
— Успокой се, Карла. Дори не знаем какво е.
— Аз знам — изплака тя. — Знам и кой е авторът. Нещо ужасно се случва, нали? Той… те… са ме намерили.
— Няма страшно. — Хари окуражаващо стисна ръката й. — Нищо лошо няма да ти се случи.
— Че кой ще ме опази? Живея в пустош…
Данбъри пристъпи до нея, хвана я под ръка и я поведе към верандата:
— Вече не, Карла. Още днес следобед ще се преселиш в голяма къща в Мобил. В моята къща. Имам такава алармена система, че ще вдигне от гроба дори Едгар Хувър.
— Не мога да приема…
— Можеш и ще го направиш. Ела да ти стегнем багажа. — Данбъри поведе Карла към вратата. — Освен това няма да е задълго. Двамата поги, хитрите хрътки от СОППЛ, чиято снимка е във вестниците, ще приключат разследването за ден-два. — Тя се обърна да ни погледне: — Нали, момчета?
Двайсет и пета глава
С Хари изчакахме, докато Данбъри помагаше на Карла да си приготви багажа. Закарахме ги до Мобил, после отидохме в лабораторията. Като влязохме, Хъмбри тъкмо си наливаше чай от една стъкленица. Подадох му парчето от картината, която бях сложил в плик за веществени доказателства, и набързо му разказах за случилото се през деня.
— Получи ли някакви сведения от ФБР относно подобния екземпляр, който намерихме в стаята на монахинята? — попитах.
Той неохотно остави върху плота странното произведение на изкуството: