![Колекционери на смърт [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/6/0/kolekcioneri-na-smrt-bg-download.jpg)
Колекционери на смърт [bg]
- Автор: Керли Джек
- Серия: Карсън Райдър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 954-9395-23-5
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционери на смърт [bg]». Краткое содержание книги:
— Въпреки че всички следи изглеждат прекъснати, Карс, едно ми се набива в очите.
— Знам какво — ексхумацията. Изглежда безсмислена. Хари скръсти ръце, поклати глава:
— Ключът към мистерията са картините, нарисувани преди трийсет години от един посерко.
— Така изглежда.
Той приклекна, изтръгна някакъв плевел, захвърли го. Засмя се, изправи се и отвори вратата на колата:
— Знаеш ли, братле, ако не бяха труповете, цялата работа щеше да изглежда като глупава шега. Ставай! Да се върнем в службата и да се поразровим в хартиите.
Ровихме се до осем вечерта. Не ни осени никакво прозрение.
Двайсет и трета глава
Звъненето на телефона на нощното шкафче прокънтя в съзнанието ми. Отворих очи, машинално погледнах часовника — беше 4:24 сутринта. Грабнах слушалката, изпуснах я на пода, бързо я вдигнах и изръмжах нещо.
— Студена вода — каза гласът от другата страна на линията.
— Ъъъ?
— Студена вода, поги. Наплискай си лицето със студена вода и тогава ще говорим. От мен да знаеш, че е много ефикасно.
Олюлявайки се, отидох до умивалника в кухнята. Тъй като водопроводът на остров Дофин е много близо до повърхността, водата винаги е топла. Все пак раздвижването донякъде помогна. Върнах се в спалнята и отново взех слушалката:
— Данбъри, ако това е някаква шегичка…
— Коя е Хайди Уики?
Поразрових се в замъгленото си съзнание, но името не ми говореше нищо.
— Не познавам никаква Хайди Уики.
Данбъри помълча, сетне промърмори:
— Странно е, след като познаваш Карла Хъчинс.
— За какво намекваш? — Грабнах възглавницата и попих водните капки по лицето и шията си.
— Току-що ми се обадиха по мобилния телефон. Същият преиначен глас каза: „Хайди Уики в Елрейн.“ Нищо повече. Елрейн е във Флорида, нали?
— Ъхъ. Дотам има около два часа път с кола.
— Кой ще шофира, партньоре?
В шест без петнайсет оставих колата си пред къщата на Хари и се качих в неговия автомобил.
— Значи на Данбъри пак са й се обадили — подхвърли той.
— Този път е по-различно. Името е непознато.
Той се позамисли:
— Хм, имаш право. Досега ние съобщавахме на Курв… на Данбъри, каквото намерим за необходимо. Сега ролите ни са разменени.
— Може би нещо е убягнало от вниманието ни… пропуснали сме го.
Хари включи на скорост:
— Потегляме за Елрейн, за да се срещнем с тази жена, нали?
— Да, но първо ще се отбием да вземем някого.
Той издаде звук, какъвто не бях чувал преди — напомняше затихващ звук от тромбон.
Данбъри живееше в добре поддържана двуетажна тухлена къща близо до центъра на града. Изненадах се, защото смятах, че си пада по скъпите жилищни сгради в предградията. Пред къщата се издигаше величествена магнолия, около която бяха засадени цветя, на клоните бяха окачени половин дузина хранилки за птици. Азалии и мирти цъфтяха от двете страни на алеята. Данбъри седеше на верандата и пиеше кафе. Носеше къса бежова пола, бяла блуза, къси чорапи и маратонки. Слязох от колата и подвикнах:
— Седни отпред. Предпочитам да пътувам на задната седалка.
Данбъри ме изгледа озадачено, наведе се да погледне в купето:
— Това Нотилъс ли е? Здрасти, Хари, отдавна не сме се виждали. — Настани се до него и като чу многострадалния му стон, загрижено го изгледа: — Стомахът ли те боли? Ей сега ще ти дам хапче.
Той безмълвно включи на скорост, качи колата на тротоара, едва не събори един стълб, с трясък се върна на платното. Пътуването започна.
— Като тримата мускетари сме — заяви Данбъри и намигна. — Къде ми е шапката с пера?
Смятахме да стигнем местоназначението си най-късно в осем и петнайсет. В девет часа още кръстосвахме прашните пътища. По време на пътуването Данбъри се опитваше да заговори Хари, но той само изръмжаваше по нещо нечленоразделно. Накрая явно й писна:
— Какво ти става, Хари Нотилъс? Държиш се с мен така, сякаш парфюмът ми смърди на изпражнения.
— Спомняш ли си какво стана при последната ни среща?
Тя сбърчи чело и се замисли:
— Застреляха някакъв човек на ъгъла на Тилман Стрийт. Попитах те кой е, ти отвърна, че е някой си Джони Армстронг. Заснех си репортажа и си отидох по живо, по здраво.
— Усетих се, че съм сгафил, и те помолих да не съобщаваш името.
— Взе да нервничиш, но не ми забрани категорично.
— Тъкмо напротив!
— Каза, че не е трябвало да ми го съобщаваш и че съжаляваш, задето си се изпуснал.