Колекционери на смърт [bg]

Обичам това шосе и защото е подчинено на капризите на природата. Тъй като е почти потопено сред вълните, водата често го залива. В продължение на няколко дни по него „преминават“ само обитателите на океана. Едва когато водата се оттегли, ние, човеците, получаваме правото отново да го използваме. Въпреки това от време на време от залива изпълзява голям алигатор, решен да се поразходи по асфалта. Колите намаляват скорост или спират, докато от шерифството изпратят някого да отстрани кръвожадния лакомник. Обожавам тези моменти.

Магистралата „Бейуей“, изградена върху високи колони, минава почти успоредно на шосето, предназначението й е да улеснява преминаването на хора и стоки. Водата никога не я залива, няма рибари, нито алигатори. Минавам по нея само когато бързам за някъде или шосето е затворено. Като всички човешки творения, създадени с цел да се надхитри природата и да се улесни търговията, магистралата е бездушна, скучна, пълна противоположност на романтичното шосе.

Хари спря зад някаква стара трошка, която или беше изоставена, или чакаше да бъде ремонтирана. Намирахме се на един от по-големите крайпътни паркинги, кротките вълни се плискаха в брега. На няколко метра от брега ловци на раци издърпваха правоъгълните кошници, за да проверят дали се е хванало нещо. Действаха с възхитителна методичност — проверяваха капана, отпиваха няколко глътки от бутилките с бира, преминаваха към следващата кошница.

Облегнахме на колата и се загледахме в ловците на раци. Слънцето се издигаше все по-високо, водата искреше.

— Трябваше да се махна от службата, братле — промълвих. — Усещам, че подробностите ме поглъщат и ми пречат да видя разрешението.

Партньорът ми кимна. Разгледа изоставената таратайка, чиито брони почти не се виждаха от лепенки с послания от рода на „Пътувам по магистралата към рая“, „Исус е нашият Спасител“, „Четете Библията, цялата истина е там“.

— Разглоби го, докато стигнеш до лепенките, Карс — промърмори.

— Моля? Не те разбирам.

— Спести подробностите. Разкажи ми възможно най-сбито какво се е случило.

Позамислих се и започнах:

— В периода 1970-1972 година Марсдън Хекскамп жестоко убива шестима души. Нарича деянията си „Изкуството на сетния миг“ и създава колекция от картини и рисунки, посветени на убийствата. Пренасяме се в наши дни. Преди около две седмици някой си Рубин Койл…

— По-накратко — прекъсна ме той.

— Преди две седмици Койл получава по пощата някаква картина. Изчезва.

— Така. След пет дни…

— Убиват Мари Гилбо. И на нея е изпратена картина.

Хари посегна към чашата с кафе, която си беше взел от близкия автомат, изсипа три пакетчета със захар, две със сметана и с кутрето си разбърка сместа.

— Картини, вероятно създадени от художника, който преди трийсет години е убил шестима души. Продължавай.

— Мари Гилбо е погребана Хари облиза кутрето си:

— И така, стигаме до…

— Мари Гилбо е изровена и пренесена в мотела. Партньорът ми отпи от кафето, загледа се в ловците на раци, после заяви: