Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

„Ами тя постоянно слуша джаз. Може би нещо, свързано с джаз?“

Сетих се за рекламните листовки, които бях видял в „Лъвът на Шибуя“. Мамка му, защо веднага не си бях спомнил за тях?!

Как ли се казваше изпълнителят… някакъв тромпетист… Името на клуба беше „Таро“. В Шинджуку.

Шинджуку. Адски далече от Угуисудани. Тя не можеше да се придвижва на големи разстояния. Не ставаше.

Ами ако имаше начин? Джаз концерт на живо… това наистина щеше да е нещо специално. Дали изобщо беше ходила на концерт? Аз не бях ходил.

Открих клуба в телефонния указател. Намираше се в Кабукичо, една от по-разкрепостените части на Шинджуку. Денем не толкова, обаче вечер ставаше доста пищно, когато слънчевите лъчи отстъпваха мястото си на неона и започнеше да приижда нощната клиентела, освободена от пастта на корпоративната машина, възбудена от саке и окуражена от нощта. И все пак чарът на Токио отчасти се състои в пълното отсъствие на разделение, официално или не, и човек може да открие както леярна до изакая21, кокошарник и частен дом, така и почтени граждани и грешници, крачещи рамо до рамо даже в най-тъмните кътчета в неоновото сърце на мрака, наречено Кабукичо.

Имаше само един проблем: в Кабукичо гъмжеше от хора на якудза. Навярно не биваше да се мотая там, както не биваше да ходя и на места като „Кодокан“, където можеха да ме причакват. Добре, обаче едва ли повече от неколцина гангстери знаеха как изглеждам и нямаше голяма вероятност тъкмо те да ме търсят в Кабукичо. Нито пък имах намерение да влизам в техните клубове. Реших, че прекалявам с параноята. През следващите години винаги щом си помислях, че изпадам в параноя, одобрително се потупвах по гърба. Ала по онова време по-скоро го приемах за досада, отколкото за полезна черта.

Отидох до клуба, за да разузная обстановката. Намираше се на подземния етаж на сграда с офиси и заведения в края на Кабукичо. Погледнах надолу — стръмно тясно стълбище. Мамка му, не ставаше.

Е, щом бях дошъл… Заслизах. На входа имаше рекламни листовки. Терумаса Хино, да бе, така се казваше онзи тромпетист. От девет същата вечер. Сгънах една от листовките и я прибрах в джоба си.

Вратата беше отворена и влязох. Озовах се в малко помещение, може би за двайсетина души, при това ако са натъпкани като сардели. Всичко в черно: стените, таванът, подът. Над главата ми висеше лабиринт от тръби и отдушници, наоколо бяха пръснати несъответстващи си маси и столове. От едната страна — огледален бар и шест столчета. Дребна японка подготвяше сцената. Не забеляза появата ми и аз почти благоговейно се зазяпах в бързите й енергични движения — свързваше кабели, наместваше прожектори, местеше оборудване. След малко се прокашлях.