Момичето и нощта [bg]
- Автор: Мюссо Гийом
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-01-0407-0
- Переводчик: Венера Атанасова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето и нощта [bg]». Краткое содержание книги:
По пътя прехвърлях отново в ума си различните снимки, които бях видял у Даланегра. Една от тях ме беше разтърсила особено силно. Снимката на един фантом, и по-точно на Жан-Кристоф Граф, бившия ми учител по френски. Премигнах. Спомените се върнаха и ме изпълниха с тъга. Господин Граф беше преподавателят, който ме бе ориентирал какво да чета и ме бе окуражил да напиша първите си текстове. Той беше добър, проницателен и великодушен човек. Висок и слаб, с деликатни, почти женствени черти на лицето, винаги с шал на врата, дори посред лято. Учител, който правеше блестящи литературни анализи, но по отношение на реалността винаги изглеждаше малко дезориентиран.
Жан-Кристоф Граф се беше самоубил през 2002 г. Оттогава бяха минали петнадесет години. За мен той беше поредната жертва на проклятието на благородните хора. Този несправедлив неписан закон, тази отвратителна карма, която тегнеше над някои личности, които бяха твърде крехки и чиято единствена вина бе, че се опитват да се държат добре с другите хора. Не знам кой беше казал, че на човек му се отрежда само съдбата, която може да понесе, но това не е вярно. Най-често съдбата е коварна и порочна кучка, на която й доставя удоволствие да съсипва живота на най-слабите, докато толкова много простаци живеят дълго и щастливо.
Смъртта на Граф ме беше съкрушила. Преди да се хвърли от покрива на своя жилищен блок, той ми бе написал едно много трогателно писмо, което получих в Ню Йорк седмица след смъртта му. Не бях говорил с никого за това. В писмото си Граф споделяше, че е неспособен да се приспособи към жестокостта на живота и че се е уморил от своята самота. Разкриваше и своето разочарование, че в книгите, които често са му помагали да преодолее мрачните периоди в живота, вече не може да намери изход от отчаянието. Той свенливо споделяше, че една голяма несподелена любов е разбила сърцето му. В последните редове на писмото си Граф ми пожелаваше успех и ме уверяваше, че не се съмнява нито за миг, че ще успея в това, в което той се е провалил — да намеря сродна душа, с която да преодолявам несгодите в живота. Обаче Граф надценяваше моята душевна сила — в мрачните си дни все по-често си мислех, че е съвсем възможно да свърша като него.
Като пристигнах в боровата гора, си наложих да прогоня тези угнетяващи мисли. Този път не спрях пред кафенето „При Дино“, а продължих към будката на пазача пред входа на училищния комплекс. Съдейки по външността му, сегашният пазач трябваше да е синът на Павел Фабиански. Младият човек гледаше на телефона си епизод от сериала „Зайнфелд“. Нямах пропуск, но се впуснах в многословни обяснения, заявявайки, че идвам да помогна за подготовката на празника. Той безмълвно вдигна бариерата и отново се загледа в екрана на телефона си. Влязох в кампуса и в разрез с правилата паркирах директно на бетонната площадка срещу Агората.
Като влязох в сградата, прескочих турникета на входа на библиотеката и се озовах в главната зала. Добрата новина бе, че Зели не се виждаше наоколо. Забодена върху корково табло обява напомняше, че сбирките на театралния кръжок, на който тя беше нещо като Велика жрица, се провеждат в сряда и събота следобед.
Млада жена с очила бе заела мястото й зад гишето за заемане на книги. Седнала по турски на стола си, тя бе погълната от четенето на английското издание на „За писането“ от Чарлс Буковски. Жената имаше нежни черти и носеше тъмносиня блуза с кръгла якичка, къси панталони от туид, фигурален чорапогащник и ниски обувки в два цвята.
— Здравейте, вие колежка на Елин Букманс ли сте?
Тя вдигна поглед от книгата си и ми се усмихна.
Инстинктивно харесах тази млада жена. Харесах стегнатия й кок, който контрастираше с диамантения пиърсинг на едната й ноздра, татуираните арабески, които се виеха зад ухото й и се спускаха надолу, изчезвайки под яката на блузата й, чашата с надпис Reading is sexy, от която пиеше чая си. Рядко ми се случваше такова нещо. Това не беше като влюбване от пръв поглед, а по-скоро бе усещане, което ми подсказваше, че човекът пред мен е от моя, а не от противниковия лагер, нито от огромната ничия земя, населена от всички онези хора, с които никога нямаше да имам нищо общо.
— Казвам се Полин Дьолатур — представи се тя. — Вие нов преподавател ли сте?
— Не съвсем, аз…
— Шегувам се, знам кой сте — Тома Дьогале. Всички ви видяха тази сутрин на Площада на кестените.