Момичето и нощта [bg]

Той бе снимал най-вече дъщерите си, но на някои фотографии се виждаха и други участници в бала. Тук лицето на Максим, там това на Фани. Групата на учениците, част от които бях срещнал тази сутрин: Ерик Лафит — „Режи е тъпак“, великолепната Кати Лано… Аз самият се появявах на една от снимките, макар че нямах никакви спомени от онази вечер. Леко притеснен, с малко отнесен поглед, с вечната си небесносиня риза и спортно сако.

Групата на учителите — винаги в една и съща конфигурация. Тримата гадняри, които си оставаха все така сплотени, за да се подкрепят: господин Н, донг — садистичният преподавател по математика, който изпитваше перверзното удоволствие да измъчва учениците на черната дъска, маниакално деспотичният физик господин Леман и най-голямата злобарка — госпожа Фонтана, неспособна да наложи дисциплина в час, която по време на училищните съвети си уреждаше сметките по много жесток начин. От другата страна бяха по-човечните учители: госпожица Девил, прекрасната преподавателка по английска литература на подготвителните класове, известна с остроумието си — с цитат от Шекспир или древногръцкия философ Епиктет тя можеше да запуши устата на всеки досадник, и господин Граф — моят бивш наставник и блестящ учител по френски език в девети и десети клас.

— По дяволите, никъде не се вижда човекът, в когото гледа! — възкликнах ядосано, когато стигнахме до края на поредицата от снимки.

Знаех, че се бях разминал на косъм с най-важното разкритие.

— Наистина е вбесяващо — съгласи се Даланегра, като допи смутито си.

Аз не бях докоснал моето — това не беше по силите ми. Светлината в стаята бе намаляла. Пропускащ слънчевата светлина, полупрозрачният бетон превръщаше къщата в своеобразен стъклен балон, в който се отразяваше и най-малката промяна на светлината, пораждайки бледи сенки, които се носеха като призраци.

Въпреки всичко благодарих на фотографа за помощта му и преди да се сбогувам с него, го помолих да ми изпрати снимките по електронната поща, което той веднага направи.

— Знаете ли дали някой друг е снимал онази вечер? — попитах го, вече на вратата.

— Несъмнено някои ученици — отвърна Даланегра. — Обаче това беше преди появата на цифровите фотоапарати. По онова време филмите се пестяха.

По онова време… Този израз отекна в тишината на полупрозрачното студио и ни накара и двамата да се почувстваме ужасно стари.