Грънчарското колело на рая [bg]

— Мислех си… Мислех си за извънземните.

— Алдебаранците? Е?

— Само си помислих за едно от тях, което срещнах на улицата на път за тук.

— И това съзнателно или подсъзнателно ти напомни за евтаназията, която си видял да изпълняват? Така ли? Добре. Това би могло да обясни странното нещо, което стана в центровете на чувствата. Усилвателя го е уловил и преувеличил. Вероятно ти се е сторило, че през ума ти минава нещо… нещо специално, необикновено?

— Не — отговори правдиво Ор. Не му се стори необикновено.

— Добре. Виж какво, ти си се притеснил от начина, по който реагирах. Трябва да ти кажа, че съм свързвал няколкостотин пъти Усилвателя със собствения си мозък и с лабораторни субекти, всъщност с около четирийсет и пет различни субекта. Няма да ти навреди повече, отколкото на тях. Но това отчитане беше съвсем необикновено за зрял субект и просто исках да проверя дали си го усетил субективно.

Хейбър успокояваше себе си, не Ор; но нямаше значение. Ор вече не можеше да бъде успокоен.

— Добре. Пак започваме. — Хейбър пусна отново ЕЕГ-то и се приближи към бутона за включване на Усилвателя. Ор стисна зъби и се приготви за среща с Хаоса и Първичната нощ.

Но нищо такова не стана. Нито пък разговаряше с триметрова костенурка. Остана седнал на удобната кушетка, загледан през прозореца към мъгливия синьо-сив конус на Сейнт Хелън. И безмълвно, като нощен крадец, в него се всели чувство за благополучие, увереност, че всичко е наред, че стои в центъра на нещата. Собственото аз е вселена. Нямаше да позволят да бъде изолиран, да остане сам. Върна се там, където му беше мястото. Изпълни се със самообладание, пълна увереност в това къде се намира той и къде се намира всичко останало. Усещането не беше блажено или мистично, просто нормално. Чувстваше се така, както обикновено се бе чувствал, освен в кризисни моменти, в агония; това бе настроението на неговото детство, на най-хубавите и проникновени часове от детството и зрелостта; това бе неговият естествен начин на съществуване. През последните години го бе загубил, постепенно, но почти напълно, без да разбира, че го е загубил. Този месец се навършваха четири години; преди четири години, откакто се бе случило нещо, отнело му равновесието, а след това наркотиците, сънищата, непрекъснатото прескачане от един в друг жизнен спомен, разбриданата тъкан на живота му, все по-влошаващ се, колкото повече Хейбър го усъвършенстваше; всичко това го беше отклонило напълно от неговия път. Сега изведнъж се върна там, където му беше мястото.