Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
Според старата ни богомилска вяра дяволът навярно ще да е казал на бога: «Душата му е моя, аз ще я взема, защото той извади нож!» Според новата богомилска вяра, ломбардската, бог ще да е казал: «Туй е вярно, че извади нож. Но той извади нож за добро, да накаже злото, затуй душата му е моя и аз ти забранявам да я пипаш!»
Така навярно са спорили на небето сатаната и бог, а кол у, на земята, в чертога на барон Людовик, рицарите кт тъпчеха един друг, за да се докопат до гушата ми, а аз пък тръсках рамене и ги ръгах с лакти, за да си отворя място за меча. Така вървяха работите, докато в залата екна гласът на барона: гласът му звучеше като бойна тръба. Като го чуха, рицарите мигом ме оставиха на мира, застанаха прави и никой не смееше да помръдне. Тогава баронът изломоти втори път някаква команда и проклетниците до един заеха предишните си места. Между мен и барона се отвори празно място. Баронът поиска от рицаря, дето беше най—близко до него, меча му и оня му го поднесе на две ръце, кланяйки му се най—достопочтено. Ромеецът, дето беше се превил доземи, поизправи глава. Баронът рече нещо и той преведе:
— Негово благородие пита какво искас, куце тазова, да правис с този меч?
— Искам да го убия! — рекох.
Той се поизкашля и сигурно преведе думите ми, както ги бях изрекъл, защото баронът се усмихна и погледна жената, която беше до него (и която после научих, че му е съпруга), но тази жена не се усмихна, само дето трепнаха устните й. Баронът кимна и пак рече нещо на ромееца и тоя подлец отново ми преведе:
— Негово благородие казва, че няма нисто против да го убиеш, стига да мозеш! — И прошепна по—тихо: — Падай на колене и искай милост!
Баронът слезе от повдигнатото място и така ние застанахме наравно, един срещу друг.
— Куче такова! — рекох. — Убиец! Дето закла баща ми и майка ми и подпали и затри цялото село!
Но ромеецът мълчеше, не щеше да преведе нито дума.
Тогава аз вдигнах меча, скочих срещу оногова и замахнах — въздухът изпищя. Баронът повдигна като на шега своя меч и моят удар се разби като в скала. Изхвърчаха искри. Пак повторих — същото. Потретих — моят меч все срещаше неговия, хвърчаха искри. Тогава отстъпих, за да се засиля, и отново налетях. Видях, как и той направи крачка напред и замахна за пръв път. Мечовете ни се срещнаха във въздуха и там като че ли някаква страшна и погубваща сила издърпа меча ми от ръката и го запрати чак на другия край на залата, където той иззвънтя така, че въздухът се разтрепера.
Стоях без оръжие срещу тоя човек и наведох глава така, че да може по—лесно да я отсече.
Баронът отиде на мястото си и попита нещо жената. Тя ме погледна и за втори път една лека усмивка пропълзя като светлинка по начервените й устни. Той кимна и също се усмихна така, както се беше усмихнал оня ден горе, на рида. Той проговори нещо и моят ромеец преведе с глас, който трепереше и се тресеше от страх:
— Негово благородие казва, че почтената и милостива сеньора се застъпила за живота ти, пък и сам негово благородие казва, че не изпитвал удоволствие да убива дете в двубой. Цуваш? Сега върви, падни на колене пред сеньората и целуни ръката й, задето ти подари живота!
Аз стоях с наведена глава и сърцето ме болеше, задето дяволът не ми позволи да си отмъстя.
Тогава проклетият ромеец се изправи, улови ме за ръка и ме помъкна към мястото, където стоеше сеньората. Като дойдох до нея, мръсният му ромеец се укиши на ръката ми, за да падна на колене, но аз си стоях прав и ако не бях погледнал тая жена в очите, никаква земна сила нямаше да ме застави да й се преклоня. В нейните бистри очи като че ли видях очите на майка ми, толкова милост и доброта имаше в тях! Какво ми стана, не знам, но изхълцах, коленичих и по лицето ми потекоха сълзи. Тя сама подаде ръката си и аз благоговейно целунах крайчетата на пръстите й. Сякаш сам дяволът ме беше накарал. Истината е, че аз целувах за пръв път в живота си ръка на жена...
12
Юла остави ръкописа, погледа ме някое време замислено, после се засмя:
— Значи — каза тя, — и като младеж сте били така дързък и невъздържан, какъвто сте и cera!
— Какво да се прави! — рекох. — Човек не може да излезе от кожата си я!
— Но Лукан не е толкова груб, колкото сте вие! — Каза Юла. — И после... той е някак по—чувствителсн. Дори е малко сантиментален. Изобщо... по—мил е от вас!