Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
— Никога не съм бил чувствителен, а сантиментален — бог да ме пази!
— Жалко! — въздъхна Юла. — Жалко — повтори тя, — че не сте чувствителен като Лукан и малко сантиментален като него.
— Твоите любовници все такива ли са били — чувствителни и сантиментални?
— Боже мой! Аз питам ли ви дали вашите любовници са били все такива дръзки и необуздани?
Моите любовници... Ако й кажех, че освен едно момиче и жена си други любовници — любовници в истинския смисъл на думата — не съм имал, навярно щеше да помисли, че се шегувам. Жени за «по ден—два» съм имал не една и две, но това си е чиста потребност, не е никаква любов. До Ана аз бях любил истински само веднъж. Възлюблената ми специализираше педиатрия и освен мен обичаше още и един мой колега, комсомолски деятел . Кого от нас двама ни обичаше повече — не знам, всеки от нас си мислеше, че е «номер едно» за сърцето й и че тя ще се омъжи именно за него. Това беше голяма любов. Аз я водех на изложби, а моят съперник, комсомолският деятел — на конференции и разни пленуми. Прнякога я водех до Езерото с червените рибки и там си мечтаехме. Уверявах я, че ще стана световен хирург, обещавах й световни пътешествия. Моят съперник се обзалагаше, че ще бъде назначен за министър на народното здраве и че ще я въведе във «висшето общество». Веднъж я водих на аборт при познат гинеколог, а дали моят съперник я е водил при свой познат — не знам. По тези въпроси жените си мълчат.
Един есенен следобед, както седяхме пред Езерото с червените рибки и аз й разправях как ще се разхождаме по Шан—з—елизе (в Париж изобщо не бях стъпвал дотогава), тя изведнъж ме прегърна отчаяно, целуна ме още по—отчаяно, почти безнадеждно, и през сълзи и хълцания ми призна, че през следващата неделя щяла да се омъжи за друг човек.
— За оня, зализания ли? За бъдещия министър?
— Не позна! — рече тя, избърса сълзите си и се усмихна снизходително.
Повече не я разпитвах. Беше късна есен, между глш лиите на езерото се оглеждаше навъсено, сиво небе. Канеше се да вали.
Беше се случило така, че тоя сърцераздирателен финал на нашата любов моят художник беше изобразил на картината, която висеше насреща ми, между двата прозореца. Погледнах я и се засмях. Картината беше тъжна, но се засмя}!;. Моята любима се омъжи наистина същата седмица за един журналист от телевизията. И двамата напреднаха в живрта. Той води сега външните предавания, а тя, тя е заместник—министър на народното здраве.
Друга любовница освен жена си не съм имал. Но ако й кажа истината, няма да повярва!
— Не избирах любовниците си! — рекох. — Имало е всякакви — и дръзки и необуздани, и мекошави и романтични. Не съм си водил записки и съм забравил!
— Прекрасно! — каза мрачно Юла.
— Но тебе непременно ще запомня! — рекох.
— Я не приказвайте повече! — рече строго Юла. — Ето че не ви стига въздух, задъхвате се!
— Как ще ми стига въздух! — свих устни, за да се ycмихна.— Като си ми дошла сама на крак!
После падна мъгла и Езерото с червените рибки изчезна. Изчезнах и аз, останаха само някакви усещания — че ме отвиват, че ми слагат инжекция, че ме залюляват в люлка, която се извисява до облаците. А там въздухът е разреден и аз се чудя защо ме залюляват толкова нависоко, току съм литнал над облаците и съм се превърнал на въздушна синева. Очите ме болят и аз си казвам, че това е от синевата. «Дяволите да ви вземат! — казвам. — Няма ли кой да ме свали на земята?» «Няма! — казва един познат глас. Стом сте такъв дързък цовек, сте си стоите там!»
Със следобедната поща получих две писма. И двете носеха щемпел «Бързо!» Едното писмо беше от болницата, другото — от Министерството на народното здраве. От болницата ми напомняха, че съм отсъствувал от работа четири дена, без да съм имал разрешение да ползувам отпуска. Уведомяваха ме, че според еди—кой си член от Кодекса на труда щял съм да бъда считан за «доброволно напуснал», ако през следващите няколко дена не се явя на работа или не поискам разрешение да не се явявам иа работа. Писмото носеше подписа на управителя на болницата професор Марков. «Върви по дяволите» — рекox гласно и захвърлих писмото. Юла прибра писмото на масата, но забелязах, че лицето й беше сконфузено, а в очите й имаше тревога. Глупачката, беше й станало неудобно заради мен! Не се притеснявай заради мен, миличка, ония там са идиоти и бюрократи, и мръсни завистници! Създадох им слава, на бездарниците, а те ще ми напомнят Кодекса на труда! Плюй!
Отворих второто писмо, от министерството. То беше препис на протокола, с който ме наказваха със снемане от длъжност. На левия горен ъгъл имаше резолюция, написана със зелено мастило: «Одобрявам!» Под това категорично и безусловно «одобрявам» с удивителен знак четеше се подпис: «Министерство на народното здраве. Зам.—министър: Людмила Цветкова.» Печат.