Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард» ООД
- ISBN: 954-585 016-7
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)». Краткое содержание книги:
Но един ден вълшебникът Гандалф и джуджетата на Торин Дъбощит го повеждат на смело и опасно пътешествие до опустошената планина, за да търсят едно старо съкровище.
Тогава се разбира, че малкият разбойник Билбо притежава добро и честно сърце, чуждо на сляпата алчност за злато. А ние всички, малки и големи читатели на тази книга, се стремим да бъдем като тези, които обичаме! Нали?!
От всички джуджета единствен Торин успя да се задържи на крака и да запази самообладание. Още при слизането на брега той бе опънал лъка си и бе положил стрела върху тетивата, за да е готов в случай, че се появи някой скрит пазач на лодката. Сега той отправи бърз и уверен изстрел към литналото във въздуха животно. Щом стъпи на брега, еленът се олюля. Сенките го погълнаха, но джуджетата чуха как стъпките от копитата му станаха несигурни и заглъхнаха.
Преди да успеят да изразят гласно радостта си от сполучливия изстрел, Билбо нададе такъв страшен вик, че прогони от главите им всички мечти за печено еленско месо.
— Бомбур падна във водата! Бомбур се дави! — закрещя той.
И за нещастие имаше право. Бомбур вече бе стъпил с единия си крак на брега, когато еленът връхлетя отгоре му и го повали. Падайки, Бомбур отблъсна лодката с тялото си, а сам цамбурна в черната вода, без да успее да се задържи за хлъзгавите коренища по брега. Лодката бавно се извъртя и изчезна.
Качулката му все още се подаваше над водата, когато другите изтичаха до брега. Бързо метнаха към него едно въже с кука, той се улови и така го изтеглиха на сухо. Естествено, беше мокър от глава до пети, но това съвсем не бе най-лошото. Когато го положиха на земята, той вече спеше дълбоко, стискайки тъй здраво въжето в ръка, че не можеха да го изтръгнат. Както и да се мъчеха да го събудят, Бомбур продължаваше да спи.
Все още стояха надвесени над него, проклинаха лошия си късмет и недодялаността на Бомбур и оплакваха загубата на лодката, с която биха могли да отидат до другия бряг и да потърсят елена, когато изведнъж доловиха неясните звуци на рог в гората и далечен лай на кучета, които сякаш преследваха дивеч. Това накара пътешествениците да се смълчат и да напрегнат слух; северно от пътеката се носеше шум като от голям лов, само че нищо не се виждаше.
Така седяха дълго време, без да смеят да помръднат. Бомбур продължаваше да спи, а на пълното му лице сияеше усмивка, сякаш вече ни най-малко не го безпокояха грижите, които измъчваха останалите. Изведнъж на пътеката изскочиха една сърна и подир нея няколко млади еленчета, толкова снежнобели, колкото бе черен появилият се преди това елен. Животните се белееха примамливо в полумрака и преди Торин да успее да извика, три от джуджетата скочиха на крака и пуснаха по една стрела от лъковете си. Никой обаче не улучи целта. Сърната и еленчетата се обърнаха и изчезнаха сред дърветата така безшумно, както се бяха появили, а джуджетата напразно продължаваха да пускат стрели след тях.
— Спрете! Спрете! — изкрещя Торин, но вече бе късно. Изгладнелите джуджета бяха изхабили последните си стрели и сега лъковете, които Беорн им бе дал, ставаха ненужни.
Мрачно униние обзе групата тази нощ и продължи да нараства през следващите дни. Вярно, бяха преминали благополучно през омагьосаната река, но и отвъд нея пътеката продължаваше да лъкатуши също тъй безредно, а в гората не се забелязваше никаква промяна. Ако я познаваха обаче малко по-добре и ако се бяха опитали да разгадаят смисъла на далечния лов и появата на сърната с еленчетата, щяха да разберат, че най-сетне приближават източния край на леса и че ако не се поддадат на страха и отчаянието, скоро ще излязат на места, където дърветата започват да редеят и слънцето отново просветва.
Те обаче не знаеха това. На всичко отгоре бяха принудени да носят тежкото тяло на Бомбур. Редуваха се по четирима, за да изпълняват това изтощително задължение, а останалите поемаха на гърба си техния багаж. Ако торбите им през последните няколко дни не бяха олекнали съвсем, сигурно нямаше да успеят да се справят. Но каква жалка замяна беше спящият и ухилен Бомбур на едни пълни с храна торби, колкото и тежки да бъдеха те! След няколко дни вече нямаха почти нищо за ядене, нито пък за пиене. В гората не растеше нищо, което би могло да им послужи за храна — виждаха само гъби и треви с белезникави листа и неприятна миризма.
Четири дни след преминаването на омагьосаната река пътниците стигнаха до едно място, където растяха предимно букове. Отначало изтощените джуджета бяха готови да се зарадват на промяната, защото тук вече нямаше храсталаци и мракът не беше така гъст. От двете страни на пътеката се процеждаше слаба зеленикава виделина. Но тази виделина само разкриваше безкрайни редици от изправени сиви стволове, напомнящи колоните на някое огромно полуосветено подземие. Усетиха полъх на вятър и дочуха гласа му, но той беше някак тъжен. Няколко листа се отрониха с шумолене от клоните и им напомниха, че отвън наближаваше есен. Краката им разпиляваха сухите листа от безброй други есени, издухани случайно върху пътеката откъм дебелите червени килими на гората.