Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
място за съмнение — пред него се намираше Домби
— Домби, защо мълчиш?
Лявата ръка също се прибра до главата Тя пък разтриваше слепоочието.
— Домби, обади се!.. Ти ли си?…
Домби сякаш не чуваше.
— Домби, ти ли си, или е нещо друго?
Домби отпусна ръце и завъртя няколко пъти главата си.
— Ако си нещо друго, кажи!… Оттук, както те гледам, приличаш на Домби!
Домби внезапно тръгна срещу него. Димби се усмихна, но после се намръщи, тъй като Домби се блъсна в лицето му.
— Къде се буташ? — отдръпна се Димби. — Защо право в мен?
Домби се олюля и рухна на земята.
— Не си играй, Домби!…
Димби се наведе и вдигна ръката му. Потърси пулса и се умълча.
— Работиш, Домби!… Ето, работиш си нормално.
Так-так-так! — работеше пулсът на Домби, но самият той лежеше на земята. Димби се напъна, изправи го на крака, задържа го и го пусна. Домби се върна отново на земята, рухна.
Кой знае защо, Димби се огледа и се увери, че няма кой да му помогне. Отново се наведе, вдигна приятеля си, закрепи го на крака, но този ш не го пусна, а внимателно го поведе към стената на ямата и го подпря. Димби пое дъх, постепенно се отдели от Домби и го погледна.
— Домби, какво стана?… Нещо се случи, нали?… Кажи де!… Домби стоеше подпрян на стената като дърво и продължаваше да мълчи.
— Кажи поне къде се намираме?…
Домби неочаквано вдигна ръка и опипа главата си.
— Е, най-после! — зарадва се Димби. — Отново се движиш. Домби се отлепи от стената и направи стъпка напред.
— Браво, Домби!… Сега остава да проговориш… Хайде де!… Какво чакаш?
Домби го погледна в очите.
— Аз съм Димби! Първият ти приятел!
Домби го разгледа с интерес, сякаш да се убеди в казаното, и нищо повече.
— Докога ще мълчиш, кажи!… Не се занасяй!
Домби продължаваше да го гледа с интерес.
— Ще те ударя! — ядоса се Димби и замахна.
Но Домби не трепна.
— А! — учуди се Димби. — Защо не се пазиш?… Домби, Домби… станало ти е нещо!…
Някой запя. Димби се ослуша. Едва-едва се чуваше до дъното на дупката любимата песен на Мокси.
Песента се приближаваше бодро:
Димби успя да се дръпне настрана, и то навреме, преди магарето да падне върху главата му…
— …кси, Мокси мо! — довърши песента си магарето.
— Мокси! — извика радостно Димби.
— Да.
— Какво става днес?
— Чакай!… В момента се питам нещо.
— Запитай се по-скоро!
— Да! — рече Мокси след известен размисъл.
— Какво се запита?
— Запитах се дали съм се ударил… Нищо ми няма Димби!
— Какво търсиш тук?
— Ами ти?
— Кажи първо ТИ!
— Не, ТИ!
— Аз… такова…
— Какова?
— Това си ми е редовната разходка. Всяка сутрин
— …вървиш, пееш и падаш, така ли?
— А, не. Всеки ден се разхождам и пея, но за първи път падам.
— И аз.
— Димби!… Не мога да разбера… Поне хиляда пъти, дори петстотин пъти съм вървял по пътеката и тя все свършваше на друго място.
— И аз… Винаги си свършваше някъде другаде. Беше най-обикновено място, където винаги виждах Домби и теб.
— И сега сме аз, ти и Домби.
— Уви!… Домби го няма.
— Защо, ето го.
— Да, но го няма.
— Как да го няма, като го виждам — учуди се Мокси. — Това е Домби!… Домби, нали си ти?
Домби го погледна, но не отвърна.
— Не е Домби — съгласи се магарето. — И както си вървях с песен, изведнъж… пътеката, която всеки ден свършваше на друго място…
— … обикновеното място.
— Да, Димби… Изведнъж същата пътека свърши с нещо необичайно.
— Нещо друго — подсказа Димби.
— Нещо празно — добави Мокси.
— Нещо, което отгоре започва като дупка, а долу…
— …завършва като дупка!
— Да — съгласи се Димби.
— Изведнъж песента ми спря, а тялото ми не спря и започна да слиза…
— Да пада!…
— Така де, да пада, пада, пада…
— Ти падаше по-късо.
— Не знам, видя ми се дълго… Димби!
— Какво, Мокси?
— Докато падах, аз МИСЛЕХ.
— Не думай!
— Докато падах, аз мислех за хубави неща и сънувах тръни. — Мокси се огледа и се отърси. — Май че ми няма нищо.
— От мисленето ли?
— От падането. — Той погледна Домби. — Домби! — Домби гледаше стената. — Познаваш ли ме? — Домби не му обърна внимание. — Познаваш ли ме? — повтори Мокси, но Домби и сега не реагира. — Аз съм Мокси! — И като разбра, че няма да му отвърнат, каза повече на себе си. — Тук има нещо!… Домби, това пък е Димби. — Нищо. Никаква реакция. — Не те позна — обърна се магарето към Димби. — Да не познае теб. както и да е, но мен, аз съм магаре.