Пътят на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на мирния воин». Краткое содержание книги:
Отначало помислих, че умът ми прави номера. Но това не беше мисъл, не беше глас; беше чувство-увереност. Струваше ми се, че Сократ е в мен, един воин е вътре в мен. И това чувство щеше да остане трайно в мен.
Вечерта отидох в бензиностанцията да разкажа на Сократ за неотдавнашната хиперактивност на ума ми, както и за Чувството. Заварих го да сменя динамото на един поочукан мъркюри. Той вдигна поглед, поздрави ме и каза небрежно:
— Джоузеф почина тази сутрин.
Залитнах назад към някакво комби, потресен от новината за смъртта на Джоузеф и от безсърдечието на Сок. Накрая успях да проговоря.
— Как е починал?
— О, представям си, че много хубаво — усмихна се Сократ. — Разбираш ли, Джоузеф имаше левкемия. От години беше болен, но доста се задържа. Чудесен воин беше — той говореше с обич, но почти небрежно, без следа от мъка.
— Сократ, не си ли разстроен, поне малко?
Той остави гаечния ключ.
— Това ми напомня за една история, която бях чул много отдавна — за една майка, потънала в скръб от смъртта на младия й син.
«Не мога да се справя с болката и скръбта», казала тя на сестра си.
«Сестро, ти жалееше ли сина си, преди да се роди?»
«Не, разбира се», отговорила скърбящата жена.
«Значи не е нужно да го жалееш и сега. Той просто се е върнал на същото място, в изначалния си дом, който е имал преди изобщо да се роди.»
— Тази история за утеха ли ти служи, Сократ?
— Мисля, че е една хубава история. Може би с времето ще я оцениш — отвърна лъчезарно той.
— Мислех, че те познавам добре, Сократ, но никога не съм подозирал, че можеш да бъдеш толкова безсърдечен.
— Няма причина да бъдем нещастни.
— Но, Сократ, той вече си отиде!
Сок тихо се засмя.
— Може да си е отишъл, може да не е. А може и никога да не е бил тук! — смехът му отекна в гаража.
— Иска ми се да те разбера, но не мога. Как можеш да се отнасяш толкова равнодушно към смъртта? Пак ли така ще се чувстваш, ако аз умра?
— Разбира се! — засмя се той. — Дан, има неща, които още не разбираш. Засега мога само да ти кажа, че смъртта е трансформация — може би малко по-радикална от пубертета — той се усмихна, — но не е нещо, заради което трябва особено да се разстройваш. Тя е просто едно от измененията на тялото. Когато стане, стане. Воинът нито търси смъртта, нито бяга от нея.
Преди да заговори отново, лицето му леко помръкна:
— Печалното не е смъртта, печалното е, че повечето хора на практика така и не са живели — едва сега очите му се насълзиха.
Поседяхме още малко — двама смълчани приятели — после си тръгнах към къщи. Тъкмо завивах по една малка уличка, когато отново ме споходи Чувството: «Трагедия» е нещо много различно за воина, и за глупака“. Сократ не беше опечален, просто защото не смяташе смъртта на Джоузеф за трагедия. Аз все не успявах да проумея защо това е така чак до един момент, месеци по-късно, когато се намирах дълбоко в една планинска пещера.
И все пак, не можех да преодолея вярването, че аз — а следователно и Сократ — би трябвало да се чувстваме нещастни, когато смъртта сполети някого. Тези объркани мисли продължаваха да отекват в ума ми, чак докато най-сетне заспах.
На сутринта имах отговор. Сократ просто не се беше държал в съответствие с моите очаквания. Вместо това той ми бе демонстрирал върховенството на щастието. Изпълни ме нова решимост, бях видял колко безсмислени са опитите да живея в съответствие с условностите и очакванията на другите или на собствения си ум. Като воин, аз щях да избирам кога, къде и как да мисля и действам. При това твърдо решение почувствах, че вече започвам да разбирам какво е да живееш като воин.
Вечерта отидох в офиса на бензиностанцията и казах на Сократ:
— Готов съм. Вече нищо не може да ме спре.
Безпощадният му поглед отнесе цялата ми многомесечна тренировка. Разтреперих се. Той заговори шепнешком, но въпреки това гласът му ме пронизваше като меч.
— Не бъди толкова вятърничав! Може би си готов, а може би не. Едно е сигурно: не ти остава много време! Всеки ден, който отминава, е ден, който те приближава до смъртта ти. Тук не си играем игрички, разбираш ли?
Счу ми се, че вятърът навън започна да вие. Без предупреждение топлите му пръсти се допряха до слепоочията ми.
Бях се спотаил в един храсталак. На два-три метра, с лице към скривалището ми, се извисяваше мечоносец, висок почти два метра и половина. Масивното му, мускулесто тяло вонеше на сяра. Главата му, дори и челото, бе покрита с грозна, сплъстена коса, веждите му бяха като белези от меч върху противното, разкривено лице.