Пътят на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на мирния воин». Краткое содержание книги:
— Давай парите — нареди той.
Неспособен да мисля ясно, аз пристъпих към него, бръквайки за портфейла си, и залитнах напред.
Той трепна и скочи към мен, замахвайки с ножа. Сократ, със светкавично движение, каквото никога не го бях виждал да прави, хвана мъжа за китката, завъртя се и го запокити на улицата, точно когато другият разбойник се хвърли към мен. Така и не успя да ме досегне — Сократ го спъна със светкавична подсечка и той се просна. Преди третият нападател изобщо да помръдне, Сок го връхлетя, изви му китката и с помитащ удар го повали на земята. Седна върху мъжа и му каза:
— Не е зле да се позамислиш по въпроса за ненасилието, а?
Един от мъжете започна да се надига, но Сократ нададе мощен вик и мъжът падна назад. В това време главатарят беше успял да стане, намери ножа си и разярено закуцука към Сократ. Сократ се изправи, вдигна мъжа, върху когото седеше, и го запрати към онзи с вика «Дръж!» Двамата се свлякоха на бетона, после с яростни крясъци и тримата ни се нахвърлиха в последна, отчаяна атака.
Следващите няколко минути са ми в мъгла. Помня само, че Сократ ме бутна и аз паднах. После настъпи пълна тишина, с изключение на един стон. Сократ стоеше неподвижно, после отърси ръце да ги разхлаби и пое дълбоко дъх. Захвърли ножовете в канала. Тогава се обърна към мен.
— Наред ли си?
— Да, с изключение на главата.
— Удариха ли те?
— Те не, само алкохолът. Какво стана?
Той се обърна към тримата мъже, проснати на паважа, клекна и напипа пулса им. Обърна ги почти нежно и, леко натискайки, провери за наранявания. Едва тогава проумях, че правеше всичко възможно да ги изцели!
— Извикай полицейска линейка — обърна се той към мен.
Изтичах до една телефонна будка наблизо и се обадих. Чак тогава ги оставихме и тръгнахме бързо към автобусната спирка. Погледнах Сократ. В очите му имаше едва доловими сълзи и за пръв път, откакто го познавах, той изглеждаше блед и много уморен.
В автобуса на връщане почти не говорихме. Нямах нищо против, говоренето ми причиняваше болка. Когато автобусът спря на Университета и «Шатък», Сократ слезе и ми каза:
— Чувствай се поканен в офиса ми в сряда, на няколко чашки… — усмихвайки се на измъчената ми физиономия, той добави: — … билков чай.
Слязох от автобуса на една пряка от къщи. Главата ми щеше да се пръсне. Имах чувство, че сме загубили битката и ония още ме блъскат по главата. Опитвах се да вървя със затворени очи колкото може по-дълго, докато изминавах последните метри до блока си. «Значи така трябва да се чувстват вампирите, помислих си аз, — Слънчевата светлина направо ги убива.»
От нашето малко празненство, пропито с алкохолна мъгла, научих две неща: първо, бях имал нужда да поразхлабя малко и да му отпусна края, второ, бях направил отговорен избор — повече никакво пиене, не си струваше цената. Пък и удоволствието от него беше нищожно в сравнение с нещата, на които тепърва започвах да се радвам.
В понеделник тренировката ми по гимнастика беше най-добрата от месеци насам и тя затвърди решимостта ми отново да стана едно цяло — физически и духовно. Кракът ми заздравяваше по-добре, отколкото изобщо можех да очаквам; бях под крилото на един изключителен човек.
Като стигнах до къщи, ме изпълни такъв прилив на благодарност, че пред входа коленичих и докоснах земята. Взех шепа пръст в дланта си и се взрях нагоре през изумрудено зелените листа, които трептяха и проблясваха в бриза. За няколко безценни секунди сякаш бавно се стопих и се слях със земята. После, за пръв път от детството ми насам, усетих някакво животворно, безименно присъствие.
Тогава се обади аналитичният ми ум: «А, значи това било спонтанното мистично изживяване» и магията се развали. Върнах се в земното си състояние — отново бях обикновен човек, който стои под един бряст с малко пръст в ръката. Влязох в квартирата си в отпуснат унес, почетох малко и заспах.
Вторникът беше спокоен и тих ден — затишието пред бурята.
В сряда сутринта ме понесе течението на лекциите. Чувството на ведър покой, което бях сметнал за трайно, скоро беше изместено от дребни грижи и старите пориви. След всички тези дисциплинирани тренировки бях дълбоко разочарован. Тогава се случи нещо ново: усетих пробуждането на могъща интуитивна мъдрост, която можеше да се преведе в следните думи: «Старите пориви ще продължат да се надигат, вероятно с години. Но поривите нямат значение, важното са действията. Упорствай като воин.»