Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » По границите на Далечния запад
По границите на Далечния запад - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

По границите на Далечния запад

Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:

За ония, които са повярвали на историите на Салгари, той несъмнено е бил човек на приключението, прекосил морета, убивал тигри в Индия, претърпял корабокрушение в Малая. Всъщност животът на Емилио Салгари преминал изцяло около едно писалище. Още докато бил жив — разказва биографът му Роберто Антонето — се появили стотина мними Салгариевци, които пишели истории в негов стил и ги издавали под свое име. Имало и заемки, които само леко променяли имената на героите и местата, описани от Салгари. Двама от тях заслужават да бъдат споменати: племенникът на Колоди, авторът на Пинокио, и внукът на Гарибалди. За много от тези случаи говорят безкрайните процеси, които истинският Салгари водил с издателитеизмамници.
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
1 ... 53 54 55 56 57 58 59 60 61 ... 84
Перейти на страницу:

— Майка ми трябва да позволи да ги скалпирам лично аз! — рече студено Минехаха.

Макар не по-малко жесток от останалите червенокожи, Червен Облак погледна уплашено дъщеря си, после каза:

— Ето ти едно истинско семейство от ягуарисиу. Повдигна рамене, остана за миг замислен, после подхвана:

— Заминавам, а ти иди си легни.

— Ще издържи ли коня ти?

— Дори да трябва да пукне под мен!

— А няма ли да се събудят бледоликите?

— Първо ще направя опита на конекрадците — отвърна индианецът. — Иди и се сгуши в тревата. И помни, че нищо не си видяла.

Хвана я грубо за едната ръка, после с другата я погали боязливо по лицето и я отпрати към бивака, повтаряйки с заплашителен глас:

— Махай се!

Минехаха направи няколко крачки, после се обърна към баща си:

— Ако видиш майка ми, поздрави я.

Червен Облак се захили.

„Ама, че змийска порода“ — помисли си и и обърна гръб. Остана загледан към езерото, над което, понесени от вятъра, плуваха дъждоносни изпарения. Почака няколко минути, после отново се обърна. Минехаха бе изчезнала сред високата трева, сигурно вече увита в топлата си наметка и сгушена до някой от конете.

Свали карабината от рамото си и опита няколко пъти петлето, за да е сигурен, че ако се наложи няма да му откаже, после няколко пъти прокара своето мачете в ножницата и накрая предпазливо тръгна към бивака, наостряйки уши.

Джон, Хари и Джордж звучно хъркаха до конете си. За втори път злокобен пламък проблесна в погледа на индианеца.

— Какъв добър случай — промълви той — С три удара на ножа ще имам три скалпа в ръцете си, които да подаря на Лява Ръка.

Остана за миг в двоумение, после вдигна ръка и се отпусна тежко на тревата. Подражаваше триковете на конекрадците, когато искат да се уверят в дълбокия сън на собствениците на животните, които имат намерение да крадат. Три пъти той тупна на земята, все по-силно от предишния, за да разтърси почвата, и като видя, че тримата доброволци от границите не се пробудиха, а продължаваха да хъркат, доближи още повече до малкия бивак и леко подсвирна по свой начин. Конят му, който почиваше на близо, вдигна глава щом чу повика на стопанина си и бързо се изправи на крака. Нямаше нито седло, нито юзди, но какво значение имаше това за един индианец? Червен Облак бавно започна да отстъпва, без да престава да подсвирква. Конят, който познаваше този сигнал, тръгна към езерото. Червен Облак изведнаж скочи отгоре му и заби силно петите си в хълбоците му.

— Върви, докато ти стигнат силите! — Каза му индианецът. — Дължиш ми тази последна услуга.

Нещастното животно отначало опита да се възпротиви, като хвърляше чифтета във всички посоки, после, сякаш обхванато от внезапна лудост, събра всичките си сили и бясно се впусна в кариер към терасовидните брегове, които се очертаваха на север. Понеже нямаше нито юзди, нито шпори, Червен Облак закриваше ту едното, ту другото му око в зависимост от посоката, която искаше да му наложи, и не преставаше да го рита. Бе решен да загуби коня си, но да стигне до лагера на Лява Ръка, и изглежда не изпитваше никакво съжаление към бедното животно, което много пъти бе спасявало живота му От безброй опасности. Но в това нямаше нищо чудно червенокожият не се привързва към никого, освен, в известна степен, към децата си. За съпругата въобще не става дума, защото освен в редки изключения, тя не е друго освен впрегатно добиче, винаги изложена на най-грубо отношение, от което не убегват дори дъщерите на великите вождове.

Горкият кон, който дотогава не бе навикнал на подобни жестоки обноски, се бе хвърлил лудешки напред, събирайки последни сили. Като скачаше, от тераса в тераса, макар и запъхтян се изкачваше бързо, насочен към север. Мощните му хълбоци трескаво се издуваха и прибираха, а красивата му глава конвулсивно трепкаше. От време на време глухо цвилеше сред пяната, избила около устата му — цвилене, което затихваше като безутешно стенание. Човек би казал, че молеше за милост своя господар, станал изведнаж тъй свиреп и жесток.

Червен Облак оставаше глух на жалбите на верния си бегач, дори като го виждаше да страда удвояваше виковете и ударите си с пети, за да намалее скоростта.

— Тичай, не спирай! — крещеше. — Искам да ме заведеш до Лява Ръка.

И макар да чувствуваше, че издъхва, конят цепеше мрака с бързината на куршум, с очи наляти от кръв, запенена уста и грива, развята на вятъра.

Колко трая този бесен кариер през терасите на езерото? Дори Червен Облак, зает само да подтиква нещастното животно, не би могъл да каже. Изглежда бяха изминали доста мили, когато конят изведнаж подгъна колене и глухо изхриптя. Почти в същия миг орловите очи на вожда на Гарваните забелязаха блещукащи точици в мрака.

1 ... 53 54 55 56 57 58 59 60 61 ... 84
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)