Живот на заем ((Небето няма избраници))

— За това имате още много време. Вашият чичо има малко старомодни възгледи.

— Апартаментът ви достатъчно голям ли е за двама души?

— Мисля, че да. Защо?

— В случай че ми се прииска да взема при себе си един мой приятел.

Пестр я разгледа внимателно.

— Бихме могли да обсъдим и такъв един вариант — каза той след малко, — макар и, откровено казано, за двама е малко тесничко. Не ви ли харесва да поживеете известно време сама? В Париж сте едва от няколко седмици. Та първо разгледайте града, както трябва. Тук пред вас се откриват много възможности.

— Имате право.

Колата спря и Лилиан слезе.

— И така утре кога да ви взема? — попита виконтът. . — Първо трябва да помисля. Имате ли нещо против да попитам чичо Гастон?

— На ваше място не бих правил това. Защо да му създавате излишни главоболия? Вие също няма да го направите.

— Нима?

— Който пита за нещо, никога не го върши. Вие сте много красива и много млада, mademoiselle. Бих бил щастлив да мога да ви предложа подобаващи условия, необходимата ви рамка. Повярвайте на един мъж, който вече не е съвсем млад. Сега всичко ви изглежда очарователно, но това е загубено време за вас. Да не говорим за чичо ви Гастон. Онова, от което се нуждаете, е разкош. Възможно най-голям разкош. Простете ми за този комплимент, но аз имам набито око. Лека нощ, mademoiselle.

Лилиан се качи по стълбището. Галерията от кандидати за женитба на чичо Гастон я бе развеселила и същевременно потиснала по убийствен начин. Отначало се бе чувствувала като умираш войн, когото съблазняват с прелестите на живота. След това й се бе сторило, че е попаднала на чужда планета, върху която хората живеят вечно и ги занимават съвсем други проблеми. Тя не можеше да разбере техните разговори. Всичко, към което тя се отнасяше с безразличие, за тях притежаваше изключително значение, а онова, към което се стремеше, бе обкръжено за другите от необяснимо табу. Предложението на виконт дьо Пестр й се видя като че най-разумното сред всичко друго.

— Е как, беше ли се постарал достатъчно чичо ти Гастон? — запита Клерфе още от коридора.

— Ти тука ли си? Мислех, че си отишъл някъде да пиеш!

— Загубил съм желание за такива неща.

— Чака ли ме?

— Да — каза Клерфе. — Заради тебе съм станал ужасно порядъчен. Вече не ми се пие. Без тебе.

— А преди пиеше ли?

— Да. Между състезанията винаги пиех. А най-често между катастрофите. Мисля, че е от малодушие. А може би, за да избягам от самия себе си. Но за мене това е вече минало. Днес по обед бях в Сен Шапел. Утре отивам в музея Клюни. Един познат, който ни е видял заедно, твърди, че ти приличаш на дамата с еднорога от гоблена, изложен в този музей. Имаш огромен успех. Искаш ли да поизлезем?

— Тази вечер, не.

— Днес ти бе на гости у буржоата, за които животът представлява кухня, салон и спалня, а не ветроход със страшно много платна, заплашен всеки момент да се преобърне. Нужно ти е да си отдъхнеш от толкова преживявания.

Очите на Лилиан блеснаха.