Куково лято в Бландингс
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Куково лято в Бландингс». Краткое содержание книги:
— Лиз — рече със страст, — ти си по-красива от всякога.
— Те това е вече приказка — отвърна кокетно госпожица Пийви.
Появата на блеещо стадо овце, съпровождани от нафукан пес и двама представители на местното селячество, прекъсна нежния обмен и докато процесията се губеше надолу по пътя, те вече бяха в състояние да разговарят в един по-спокоен и градивен дух, да обменят мнения и да запълват празноти.
— Кой вятър — осведоми се повторно госпожица Пийви — те довя насам, Ед? Направо щях да падна, като те видях да се задаваш по пътя. Не можех да повярвам, че си ти, толкова далеч от океана. Откъде ти хрумна да се развяваш по сушата? На почивка ли си, или вече си се отказал от мореходния труд?
— Не, Лиз — тъжно отвърна Кутс. — Отказът ми е принудителен.
И като й показа чуканчето, където се бе намирала тъй важната част от показалеца му, той й преразказа мъчителния епизод. Съчувствието на събеседницата му бе балсам за неговата изранена душа.
— Естествено, всяка професия крие рисковете — продължи господин Кутс, като си прибра експоната, за да обгърне с ръка стройната й талия, — но право да ти кажа, това ме довърши. Опитах още веднъж-дваж, но картите не искаха вече да ме слушат, тъй че се отказах. О, Лиз — изрече с чувство той, — откакто ти ме напусна, късметът не ме е спохождал нито веднъж. Такъв кутсуз не ме е гонил никога. Да бях минал под стълба в петък, за да строша огледало в главата на черна котка, пак нямаше да я заджапам така.
— Бедното ми момче!
Господин Кутс кимна печално.
— Кофти — съгласи се той, — но факт. Ето, днес следобед проклетият късмет пак ми подложи динена кора и прецака сценарий, за какъвто не си и сънувала — същинско бижу… Но няма защо да дъвчем моите проблеми, Лиз. Кажи ми, как я караш ти?
— Аз? Ами отседнала съм тук наблизо.
Господин Кутс подскочи.
— Да не си омъжена? — възкликна тревожно.
— Не! — изнегодува госпожица Пийви и го стрелна с предан поглед. — И мисля, че се досещаш защо, Ед.
— Да не искаш да кажеш… че още си спомняш за мен?
— На нощната ми масичка винаги ще стои един-единствен образ в седефена рамка.
— Но на мен ми се стори, че когато се видяхме за последен път, ти малко се беше понацупила на твоя Еди…
Това бе първият намек за отминалите дрязги и той накара нежните страни на госпожица Пийви леко да порозовеят.
— Ами, дръжки! — рече тя. — Още на другия ден ми беше минало. Признавам, че бях бясна, но само ако ми се беше обадил на другата сутрин, Ед…
Настъпи тишина, през която двамата размишляваха за онова, което би могло да бъде.
— Как тъй живееш тук? — попита господин Кутс след многозначителна пауза. — Да не си зарязала бизнеса?
— Как не! Подхванала съм една игра, свят да ти се завие. Само че — рече със съжаление госпожица Пийви — се чудя дали залъкът не е малко голям за моята уста. Ох, Еди, ако само имаше някакъв начин пак да заработим заедно.
— За какво става дума?
— Диаманти, Еди. Огърлица. Досега съм я видяла само веднъж, но и това ми стига. Камъните са приказни. Сто хиляди долара до последния цент.
Съвпадението изтръгна от господин Кутс остър възглас.
— Огърлица!
— Чуй да ти раздуя далаверата. Ако знаеш само какво облекчение е да си отпуснеш езика като у дома, в добрите стари Щати! Все едно, че сваляш чифт стегнати обувки. Защото сега играя благопристойна девица. Сантиментална. Ти поне помниш как обичах да се правя на дръж ми шапката. Та след онова наше спречкване реших да се повозя още веднъж на стария „Атлантик“ — по силата на навика, предполагам. Както и да е, качих се аз и още на втория ден ударих на същинска златна жила. Тая с огърлицата сама се лепна за мен като котка за валериан. Лейди Констанс Кийбъл…
— Хлъц!
— Сега пък какво има?
— Лейди Констанс Кийбъл ли каза?
— Така й е името. Сестра е на лорд Емсуърт, собственика на голямото имение нагоре по пътя. Замъкът Бландингс му викат. Та тя лапна по мен и станахме адски гъсти още на кораба. След пристигането продължихме да се виждаме, кажи-речи, през ден и накрая ме покани на гости в замъка.
Дълбока въздишка се изтръгна като Танталов стон от устните на господин Кутс.
— Е, как да не брадяса човек! — запита той околното пространство. — Те това е да ти върви като на бясно куче тояга! Защо аз не вляза вътре с духов оркестър и с постлан отпред червен килим! Боже, Лиз, ако някой път паднеш в кладенец, бас държа, че ще те извадят с кофата. Знаеш ли какво си ти? Четирилистна детелина в човешки облик, ето какво. Ама не, наистина, знаеш ли какво ми се случи на мен днес следобед? Само се опитах да си покажа носа в проклетия замък и ми биха шута две минути след като прекрачих прага.