Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
— Вярно като врящ казан, пълен с крастави жаби. Защо? За какво мислиш? Намери ли начин?
Ричард не обърна внимание на въпроса му, задълбочен твърде много в собствените си мисли, за да може да отговори, вместо това застана с лице към планините. Вярно беше; имаше начин да се премине границата! Баща му го беше намерил и използвал! Нямаше как иначе Книгата на преброените сенки да се озове в Западната земя. Не можеше да я е донесъл със себе си, когато е дошъл тук преди границата, не можеше и да я е намерил в Западната земя; книгата беше магическа. Границата не би задействала, ако в Западната земя има каквато и да е магия. Магия можеше да се появи в Западната земя единствено след появата на границата.
Баща му беше намерил начин да отиде в Средната земя и се беше върнал с книгата. Ричард стоеше стреснат и екзалтиран едновременно. Баща му го беше направил! Беше преминал отвъд границата. Ричард ликуваше. Вече знаеше, че има начин; можеше да стане. Сега трябваше да разбере какъв е; единствено това имаше значение.
Обърна се към другите двама.
— Да вървим да вечеряме.
— Сложих гозба на огъня точно преди да се събудиш, има и пресен хляб — предложи Калан.
— По дяволите! — Зед размаха във въздуха кльощавите си като на плашило ръце. — Крайно време беше някой да се сети за вечеря!
Ричард леко се усмихна в тъмното.
— След като се нахраним, ще направим някои приготовления, ще решим какво да вземем, какво можем да носим, ще съберем провизиите на едно място и довечера ще си приготвим багажа. Трябва добре да се наспим тази нощ. Тръгваме по видело.
Той се обърна и тръгна към къщата. Мъждукащата светлина на огъня, който се виждаше през прозорците, го мамеше с топлината си.
Зед вдигна ръка.
— За къде се стягаме, момчето ми?
— За Средната земя — провикна се Ричард през рамо.
Зед беше преполовил втората си паница с ядене, когато най-после успя да си наложи да спре за да може да говори.
— И така, какво измисли? Наистина ли съществува начин да се озовем от другата страна на границата?
— Има.
— Сигурен ли си? Как е възможно? Как ще го направим, без да минаваме през нея.
Ричард се усмихна и разбърка гозбата си.
— Когато пресичаш реката, не е нужно да се измокряш целият, нали?
Светлината на лампата хвърляше сенки по лицата на Калан и Зед, които смръщиха чела неразбиращо. Калан се обърна и метна парченце месо на котарака, който беше застанал на задните си лапи в очакване да му подхвърлят нещо. Зед сдъвка още една хапка хляб, преди да зададе следващия си въпрос.
— И как разбра, че има такъв начин?
— Има. Това е всичко, което е от значение.
Зед го погледна с невинно изражение на лицето.
— Ричард — той глътна още две лъжици, — ние сме ти приятели. Помежду ни няма тайни. Можеш да ни кажеш.
Ричард премести поглед от единия чифт ококорени очи върху другия и се засмя с глас.
— Срещал съм непознати, които са ми разказвали повече за себе си, отколкото вие двамата.
Зед и Калан малко се стреснаха от неочаквания му отказ да говори и се спогледаха, но никой от двамата не се реши да настоява за отговор.
Докато се хранеха, продължиха да обсъждат какво да вземат със себе си, какво могат да приготвят за краткото време, с което разполагат, какво не трябва да пропуснат. Направиха списък на всичко, което си мислеха, че може да им е от полза, за да не забравят нищо важно. Трябваше да се свърши доста работа за кратко време. Ричард попита Калан дали често е пътувала из Средната земя. Тя му отвърна, че това е било почти единственото нещо, което е правила през живота си.
— И когато пътуваш, винаги ли си с тая рокля?
— Да — тя се поколеба. — По нея хората ме познават. Аз не нощувам в гората. Където и да отида, винаги ми осигуряват храна, подслон и всичко, каквото пожелая.
Ричард се запита защо. Не настоя да получи отговор, но беше сигурен, че тази рокля едва ли е просто дреха, купена от магазина.
— Е, при положение, че и тримата сме преследвани, не мисля, че е добре да бъдеш разпознавана. Струва ми се разумно да стоим колкото се може по-настрана от хората, когато е възможно, да вървим през гората. — И тя, и Зед изразиха с кимване съгласието си. — Ще трябва да ти намерим някакви дрехи за път, подходящи за в гората, но тук не разполагаме с нищо, което би ти станало. Ще трябва да се оправяме пътьом. Със себе си нося само една пелерина с качулка. Засега ще ти свърши работа и ще те топли.
— Добре — каза тя усмихната, — писна ми да ми е студено, освен това мога да ти кажа, че тази рокля не е най-удобната дреха за пътуване през гората.
Калан привърши с яденето преди тях и сложи наполовина пълната си паница на земята за котарака. Той явно имаше апетит като на Зед и започна да лапа още преди тя да успее да постави паницата на пода.