Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
— Това е безумие! Най-напред искаш от мен да стана Търсач и да взема меча, после ми казваш, че нямам право да го използвам!
Ричард побесня. Почувства се измамен.
— Само срещу Рал, срещу него мечът е безсилен! Ричард, не аз съм измислил тази магия, аз само знам как действа тя. Мрачният Рал също го знае. Той ще те предизвика да използваш меча срещу него. Той знае, че това ще те убие. Ако се оставиш на яростта си и го направиш, победата е негова. Ти ще си мъртъв, а кутиите — в ръцете на Рал.
Калан сбърчи чело с безпокойство.
— Зед, съгласна съм с Ричард. Това прави нещата невъзможни. Щом като няма да може да използва най-силното си оръжие, тогава…
Зед я прекъсна.
— Не! Това — той почука с кокалчетата си по главата на Ричард, — това е най-силното оръжие на Търсача. — Прокара показалец между гърдите на Ричард. — И това.
За миг всички замлъкнаха.
— Търсачът е силата — натъртено каза Зед. — Мечът е просто помощно средство. Трябва да намериш друг начин. Длъжен си.
Ричард си помисли, че чутото би трябвало да го развълнува, ядоса, обезпокои или съкруши, но не се случи нищо подобно. Предишната му представа за собствените възможности го напусна, позволявайки му да погледне по-надалеч. Почувства се странно спокоен и уравновесен.
— Съжалявам, моето момче. Ще ми се да можех да променя магията, но…
Ричард постави ръка на рамото на Зед.
— Всичко е наред, приятелю. Прав си. Трябва да попречим на Рал. Това е единственото, което има значение. За да успея, е важно да знам истината и ти ми я каза. Сега от мен зависи да я използвам. Получим ли една от кутиите, справедливото наказание ще се стовари върху Рал. Не искам да видя какво ще е то. Достатъчно е да знам, че го е получил. Казах, че не бих станал убиец и държа на думата си. Мечът е безценен, сигурен съм, но той е просто средство, както ти каза, и точно като такова ще го използвам. Магията на меча не изчерпва нещата. Не мога да си позволя да направя тази грешка, в противен случай не бих бил истински Търсач.
В настъпващия мрак Зед сърдечно потупа Ричард по рамото.
— Разбрал си ме правилно, момчето ми. Съвсем — лицето му се разтегна в широка усмивка. — Направил съм добър избор. Гордея се със себе си.
Ричард и Калан се засмяха на това самопоздравление на Зед.
Само след миг усмивката на Калан се изпари.
— Зед, аз отсякох дървото, което си посадил в памет на жена си. Това ме притеснява. Дълбоко съжалявам, че го направих.
— Недей, скъпа моя, паметта за нея ни помогна, не може да съществува по-подходящ начин да изразим почитта си.
Ричард не ги чуваше. Вече беше отправил поглед на изток, към масивните планини и се опитваше да намери разрешение на проблемите. Да отидеш отвъд границата, мислеше си той, да отидеш отвъд границата, без да минаваш през нея. Как? Ами ако това беше невъзможно? Ако не съществуваше никакъв начин? Нима ще трябва да останат затворени тук, докато Мрачният Рал търси кутиите? Нима ще умрат, без да са имали възможност да опитат късмета си? Щеше му се да разполага с повече време и по-малко ограничения. Укори се, че си губи времето с мисли какво би му се искало.
Само да знаеше, че може да се направи нещо, щеше да измисли начин как. Нещо дълбоко в съзнанието му започна да го човърка, че такова нещо съществува, да настоява, че Ричард знае какво е то. Имаше начин, трябваше да има. Навсякъде около тях нощта се спускаше, изпълнена със звуци. От езерца и поточета се обаждаха жаби, от дърветата подвикваха нощни птици, от тревата — насекоми. От далечните хълмове до тях достигаше виенето на вълци, мъчително и тъжно срещу тъмната стена от планини. Някак си трябваше да прекосят тези планини, да преминат отвъд непознатото.
Планините бяха като границата, помисли си той. Не можеш да преминеш през тях, но можеш да се озовеш от другата страна. Стига само да намериш начин. Начин. Възможно ли е това? Има ли такъв?
Мисълта го озари внезапно като светкавица.
Книгата.
Ричард въодушевено се завъртя на пети. За негова изненада Зед и Калан стояха спокойни и го наблюдаваха, сякаш чакаха да бъде произнесена присъда.
— Зед, някога помагал ли си на някой друг освен теб да премине границата?
— Кой например?
— Който и да е! Да или не?
— Не. На никой.
— Може ли друг освен магьосник да изпрати човек през границата?
Зед категорично поклати глава.
— Никой освен магьосник. И Мрачният Рал, разбира се.
Ричард се намръщи насреща му.
— Животът ни зависи от това, Зед. Закълни се. Ти никога, никога не си изпращал никой освен себе си през границата. Вярно ли е?