Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
Галтеро кимна.
— По-добре да тръгваме към Двореца на Изповедниците, генерале.
Броган закопча наметалото на раменете си.
— На път за нататък ще спрем да видим как се справя Еторе.
Когато двамата влязоха в малката стаичка да проверят дали Еторе е заловил двете заподозрени, вътре гореше буен огън. Еторе, гол до кръста, беше цял облян в пот, а релефните му мускули изпъкваха по тялото. Над камината блестяха няколко остриета и комплект наточени копия. От огнището стърчаха кръстосани железни колове. Другите им краища бяха в пламъци и искряха в оранжева светлина.
Старицата се бе свила в единия ъгъл и бе скрила главицата на момиченцето в кафявото си одеяло.
— Да ти е създавала проблеми? — попита Броган.
Еторе се усмихна по своя си начин.
— Арогантното й държание се изпари в мига, в който разбра, че не се церемоним с такива като нея. Така става винаги с проклетниците: застанат ли лице в лице с мощта на Създателя, се пречупват.
— Ние тримата трябва да излезем за малко. Всички останали остават тук, в случай че ти е нужна помощ. — Броган хвърли поглед на железните колове, искрящи в огнището. — Когато се прибера, искам да си е признала. Момичето не ме интересува, но бих предпочел старицата да е жива и да може да си признае всичко.
Еторе докосна с пръсти челото си и се поклони.
— В името на Създателя, заповедта ви ще бъде изпълнена, генерале. Тя ще си признае всички престъпления, извършени за Пазителя.
— Добре. Имам още въпроси, на които ще получа отговори.
— Няма да отговарям повече на въпросите ти — каза старицата.
Еторе изви устни и се намръщи през рамо. Старицата се прилепи още по-плътно до ъгъла.
— Ще нарушиш клетвата си, преди да е изтекъл този ден, дърта вещице. Когато видиш какво ще направя с малкото ти дяволче, сама ще ме молиш да отговаряш на въпросите ми. Ще ти се наложи да гледаш всичко, за да имаш възможност да си представиш какво ще последва, когато дойде твоят ред.
Момиченцето изпищя и се сгуши още по-надълбоко в одеялото на баба си.
Лунета гледаше двете същества в ъгъла и бавно се чешеше по ръката.
— Искате ли да остана да помогна на Еторе, генерале мой? Струва ми се, че така ще съм по-полезна.
— Не. Ти идваш с мен — Той погледна Галтеро. — Чудесна работа свърши с тая тук.
Галтеро поклати глава.
— Изобщо нямаше да я забележа, ако не се беше опитала да ми продаде медените си кейкове. Нещо в нея ми се видя подозрително.
Броган сви рамене.
— С проклетниците винаги е така. Попадат в „Кръвта на братството“ като молци в огън. Смели са, защото вярват на злия си господар. — Той погледна пак жената в ъгъла. — Но щом „Кръвта на братството“ започне да раздава справедливост, мигновено губят куража си. Тази старица няма да е голям трофей в колекцията ми, но все пак е в името на Създателя.
Дванадесета глава
— Престани! — изръмжа Тобайъс. — Хората ще си помислят, че имаш бълхи.
Благородници и официални лица от всякакви народности слизаха от изисканите си карети, за да изминат оставащото разстояние до Двореца на Изповедниците пеша, вървейки по широката улица, от двете страни на която се издигаха величествени кленове, чиито голи корони се събираха високо над главите на множеството в красив балдахин от клони. Буйният поток от гости бе направляван от дълги редици Д’Харански войници.
— Не мога, генерале мой — оплака се Лунета и продължи да се чеше. — Откакто пристигнахме в Ейдиндрил, ръцете непрекъснато ме сърбят. Никога преди не съм се чувствала така.
Хората, които се вливаха в потока от гости, я гледаха без смущение. С дрипавите си одежди приличаше на прокажена, промъкнала се на церемония по коронясване на крал. Тя като че ли не забелязваше подигравателните погледи. Или по-скоро ги приемаше като израз на всеобщо възхищение. Лунета неведнъж бе отказвала да приеме предложените от брат й рокли, обяснявайки му, че никоя от тях не може да се сравнява с „красотичките“ й. И тъй като тези „красотички“ явно отвличаха мислите й от проказата на Пазителя, Тобайъс не бе настоявал особено напористо сестра му да облече нещо друго. Освен това смяташе, че е светотатство човек, омърсен с покварата на злото, да бъде добре облечен.
Гостите се бяха пременили с най-празничните си рокли, палта и кожи. Макар някои да носеха богато орнаментирани мечове, Тобайъс беше сигурен, че те са само за украшение, и се съмняваше, че някой от тях е бил изтеглян от ножницата си страх, камо ли от яд. Под връхните дрехи се виждаха елегантните, изискани рокли на дамите. Залязващото слънце се отразяваше в накитите по вратовете, китките и пръстите им. Всички очевидно бяха превъзбудени от поканата на Господаря Рал и не виждаха в лицето на Д’Харанските войници никаква заплаха за себе си. По усмивките и веселите им разговори личеше, че са нетърпеливи да се представят на новия владетел на Д’Хара.