Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
Тобайъс стисна зъби.
— Ако не престанеш да се чешеш, ще ти вържа ръцете зад гърба.
Лунета отпусна длани покрай тялото си и въздъхна. Тобайъс и Галтеро впериха поглед пред себе си и забелязаха от двете страни на улицата две редици колове с набучени на тях трупове. Когато ги приближиха, установиха, че телата не са човешки, а на някакви люспести същества — без съмнение изчадия на Пазителя. Колкото по-нататък вървяха, толкова повече ги обгръщаше отвратителна смрад, която в един миг се превърна в димна завеса. Не смееха да си поемат дъх, за да не задръстят дробовете си. На някои от коловете бяха набучени само глави, на други — цели тела, на трети — части от тела. Някои от зверовете бяха изкормени, имаше и разсечени на две, от всяка половина висяха останки от вътрешности. Сякаш бяха прекрачили прага на отвъдния свят и се разхождаха в царството на злото.
Останалите гости прикриха носовете си с каквото им беше под ръка. Няколко от изисканите дами припаднаха. Прислужниците им се спуснаха на помощ и се заеха да размахват пред носовете им кърпички или да навлажняват челата им със сняг. Някои от гостите гледаха вцепенени, други трепереха толкова силно, че Тобайъс чак чуваше тракането на зъбите им. Оставили зад гърба си страховитата гледка и отвратителната воня, хората или бяха достигнали до връхната точка на възбудата, или бяха откровено изплашени. Тобайъс, който не за пръв път бродеше сред злото, огледа гостите с нескрито отвращение. В отговор на зададения му от разтреперан дипломат въпрос един от Д’Харанските войници обясни, че тези същества са нападнали града и Господарят Рал ги е убил. Настроението на гостите се подобри. Те продължиха нататък с по-бодра стъпка, бъбрейки си каква голяма чест е за тях да бъдат представени на такъв човек като новия Господар Рал, владетел на цяла Д’Хара. Леденият въздух се изпълни с ефирни смехове.
Галтеро се наведе към Броган.
— Докато обикалях днес, преди да започне пеенето, когато повечето войници все още бяха разговорливи, някои ме предупредиха да бъда нащрек, защото имало атаки от невидими същества. Мнозина Д’Харанци, както и обикновени граждани, били убити.
Тобайъс си спомни, че старицата му бе споменала за тези люспести същества — как ли ги нарече, — които се появявали изневиделица и помитали всичко по пътя си. Лунета беше потвърдила истинността на думите й. Сигурно е ставало въпрос за тези същества.
— Колко мило от страна на Господаря Рал да пристигне в града тъкмо навреме, за да го освободи от отвратителните същества!
— Сбързове — обади се Лунета.
— Моля?
— Старицата каза, че се наричат сбързове.
Тобайъс кимна.
— Да, май беше точно така: сбързове.
Пред входа на Двореца имаше високи бели колони. Войниците поведоха гостите през широко отворените бели резбовани врати и всички се озоваха в огромна зала, в която светлината проникваше през сините стъкла на красиви прозорци, разположени между полирани колони от бял мрамор със златни капители. Тобайъс Броган се почувства всмукан в утробата на злото. Останалите гости — ако поне един от тях имаше представа къде се намират — биха се разтреперили пред този жив паметник на безбожието, вместо да се ужасяват от труповете вън.
След кратко пътешествие през елегантни коридори и зали, облицовани в гранит и мрамор — в достатъчни количества, за да се вдигне цяла планина, — гостите най-сетне влязоха през висока махагонова врата и се озоваха в просторна зала с величествен сводест таван. От вътрешната страна на свода, точно над главите на присъстващите, се виждаха фрески на мъже и жени. През кръгъл прозорец малко по-надолу проникваше бледата светлина на залязващото слънце. По здрачаващото се небе пробягаха облаци. В другия край на залата се издигаше полукръгъл подиум, върху който от едната страна на овална маса бяха подредени столове, на които не седеше никой. На няколко места из залата имаше обли отвори към стълбите, отвеждащи към балконите с полирани махагонови парапети. Горе беше пълно с хора, които, както забеляза Броган, не бяха облечени изискано като благородниците в централното помещение на залата. Онези на балконите приличаха на обикновени граждани. Останалите гости явно също го забелязаха и започнаха да се вглеждат с невярващи очи нагоре. Там беше сумрачно и хората, търсещи прикритието на сенките, стояха далеч от парапетите, сякаш за да не бъдат разпознати и по-късно подведени под отговорност, задето са се осмелили да присъстват на подобна тежка церемония. Беше прието новият владетел да се представи най-напред на аристокрацията, а чак след това и на простолюдието.