Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
Ако при вида на Морещиците тълпата настръхна, онова, което се появи след тях, остави присъстващите без дъх. В залата се появи огромно чудовище с нокти, зъби и криле. Всички зяпнаха. Дори Тобайъс трепна при вида на змей. Късоопашатите змейове бяха изключително агресивни същества. Кръвожадни хищници, които ядяха всичко, що се движи. От падането на границата предишната пролет змейовете създаваха на „Кръвта на братството“ доста проблеми. Този звяр тук вървеше спокойно след трите жени. Тобайъс провери дали ножницата му е откопчана и забеляза, че Галтеро прави същото.
— Моля ви, генерале мой — проплака Лунета, — искам да си вървя. Веднага. — Тя се чешеше бясно по ръцете.
Броган я стисна под мишницата, приближи я към себе си и й прошепна през стиснатите си зъби:
— Наблюдавай внимателно този Господар Рал или изведнъж ще се окаже, че нямам повече нужда от теб. Разбра ли? И престани да се чешеш! — Той стисна ръката й като в менгеме и очите й се навлажниха.
— Да, генерале мой.
— Слушай го какво говори!
Тя кимна. В същия миг двамата мъжаги заеха местата си от двете страни на подиума. Трите жени в червено се качиха горе и застанаха така, че мястото по средата да остане празно, вероятно го пазеха за Господаря Рал, когато той най-сетне благоволи да се появи. Змеят извиси снага зад столовете.
Русокосата Морещица огледа залата с проникващ навсякъде син поглед, който недвусмислено показваше, че иска тишина.
— Народе на Средната земя — каза тя и посочи с ръка въздуха над масата, — представям ви Господаря Рал!
Във въздуха се оформи сянка. Появи се черна пелерина, а под нея, възкачен на подиума, изникна човек.
Гостите от по-предните редици отстъпиха назад в паника. Тези зад тях започнаха да крещят от ужас. Някои занареждаха молитви към Създателя, други потърсиха спасителна помощ от духовете, трети паднаха на колене. Докато повечето стояха в безмълвен шок, няколко от декоративните мечове за пръв път — от страх — напуснаха ножниците си. Когато офицерът, предвождащ ешелона, помоли с тих, леден глас всички оръжия да бъдат прибрани, малцината смелчаци с неохота пъхнаха обратно остриетата.
Лунета се чешеше безжалостно и не можеше да свали поглед от мъжа на подиума. Този път Броган не я възпря. Дори той чувстваше как в кожата му се просмуква проказата на магията.
Мъжът на масата изчака търпеливо тълпата да се успокои, после поде със спокоен глас:
— Казвам се Ричард Рал. Д’Харанците ме наричат Господаря Рал. Другите народи имат различни имена за мен. Пророчествата от древни времена, правени много преди създаването на Средната земя, ми дават друго прозвище. — Той скочи от масата и застана между Морещиците. — Но днес аз се изправям пред вас, за да погледнем не в миналото, а в бъдещето.
Макар и не колкото двамата Д’Харанци в двата края на дългата маса, той определено беше едър мъж: висок, мускулест и удивително млад. Дрехите му — черно наметало и високи ботуши, тъмен панталон и едноцветна риза — бяха семпли, още повече за някого, към когото всички се обръщат с „господар“. Въпреки удивителната сребърно-златна ножница на хълбока си Господарят Рал приличаше на най-обикновен човек, израсъл сред природата. Заедно с първото впечатление Тобайъс си помисли, че мъжът пред него изглежда уморен, сякаш на плещите му тежи планина от отговорности.
Броган съвсем не беше новак в бойните дела и по изяществото, с което се движеше този младеж, по лекотата, с която носеше препаската през гърдите си и по синхрона между меча на хълбока и движенията на тялото му прецени, че с него шега не бива. Мечът определено не беше декоративен. Това беше оръжие. Господарят Рал приличаше на човек, взел напоследък отчайващо важни решения, които е изпълнил до едно. При цялата откритост и скромно поведение от него се излъчваше необяснима власт. Присъствието му задължаваше всеки да се отнася към него с необходимото внимание.
Повечето жени в залата бързо се окопитиха и започнаха да го бомбардират с добре заучени усмивки. Пооправяха се тук-там и се заемаха с отработените си трикове, целещи да спечелят на тяхна страна властимащите. Реакцията им би била същата — макар и по-малко искрена — дори мъжът да не бе толкова красив. Господарят Рал или не забелязваше целеустременото им поведение, или предпочиташе да не го забелязва.
Онова, което най-много заинтригува Тобайъс Броган, бяха очите му. Те издаваха характера на човека и почти никога не го лъжеха. Когато стоманеният поглед на този мъж се плъзна по хората в залата, някои несъзнателно отстъпиха назад, други се заковаха на местата си, трети се разтрепериха. Когато същите тези очи се отправиха в посоката на Броган и за пръв път се спряха върху него, той претегли сърцето и душата на Господаря Рал. Беше му нужен само кратък поглед: този човек беше изключително опасен.