Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
Забравили публиката по балконите, гостите се разпръснаха по шарения мраморен под. Гледаха да стоят по-далеч от двамата представители на „Кръвта на братството“, като в същото време се мъчеха движенията им да изглеждат уж случайни, без умисъл. Всички с очакване се оглеждаха за домакина и си шушукаха приглушено. В изящните си дрехи те изглеждаха като част от декорацията на залата. Никой не показваше ни най-малко учудване пред величието на Двореца на Изповедниците. Тобайъс предположи, че повечето от тях са чести посетители тук. Макар никога преди да не бе стъпвал в Ейдиндрил, познаваше подлизурковците. Кралят на собствената му страна бе заобиколен с достатъчно от тях.
Лунета не се отделяше от брат си и проявяваше съвсем вял интерес към впечатляващата архитектура около нея. Не забелязваше и хората — по-малко от преди, — които я зяпаха. Всъщност гостите се интересуваха повече един от друг и от очакването си да видят Господаря Рал, отколкото от някаква чудачка, застанала между двамата мъже с кървавочервени наметала от „Кръвта на братството“. Очите на Галтеро оглеждаха залата, без да обръщат внимание на разкоша в нея. Той следеше хората, проучваше разположението на войниците и изходите. Мечовете на кръста на двамата от „Кръвта на братството“ не бяха за украшение.
Въпреки отвращението си Тобайъс не можеше да не се възхити на гледката. Точно оттук Майката Изповедник и магьосниците бяха дърпали конците на цялата Средна земя. Точно оттук, в продължение на хиляди години, Съветът се бе борил за единство и се бе обявявал в защита и подкрепа на магията. Точно оттук израстваха пипалата на изчадията на Пазителя.
Единството на Средната земя вече бе разклатено. Магията бе отпуснала хватката си около хората, бе загубила поддръжниците си. Нейната епоха бе вече минало. Съвсем скоро този Дворец щеше да се изпълни с кървавочервени наметала и на този подиум щяха да седнат членовете на „Кръвта на братството“. Тобайъс се усмихна. Събитията вървяха неумолимо към деня на провидението.
Към Тобайъс — съвсем съзнателно, както реши той — се приближиха мъж и жена. Жената, чиято черна къдрава коса обрамчваше гримираното й лице, се наведе небрежно към него:
— Представяте ли си, поканили са ни тук, а не предлагат нищо за почерпка! — Тя приглади панделката на деколтето на жълтата си рокля и на невъзможно червените й устни блесна усмивка. Явно очакваше Тобайъс да подхване разговора. Той не го направи, така че тя продължи: — Какво безочие, да не предложат на хората по глътка вино, не мислите ли? Особено като се има предвид, че не бяхме предупредени предварително и изобщо… Надявам се, той не си мисли, че ще приемем поканата му втори път, щом като проявява такова негостоприемство.
Тобайъс сключи ръце зад гърба си.
— Познавате ли Господаря Рал?
— Може и да съм го срещала преди, не си спомням. — Тя изтупа от рамото си прашинка, която Тобайъс не забеляза, разкривайки пред очите му пълен набор пръстени, които със сигурност се виждаха от другия край на залата. Не пропусна възможността да му се разкрие в ослепителния си блясък. — Толкова често ме канят тук в Двореца, че е абсурд да запомня всички, които искат да се срещнат с мен. В крайна сметка сега, когато принц Фирен е мъртъв, двамата с дук Лумхолц се оказваме в лидерска позиция. — Червените й устни се разтеглиха в превзета усмивка: — Сигурна съм, че никога досега не съм виждала в Двореца представител от „Кръвта на братството“. Съветът винаги е гледал на тях като на неканени гости. Не че съм съгласна с тях, да не си помислите, но знам, че им беше забранено да упражняват… „занаята си“ където и да е извън пределите на собствената им страна. Е, разбира се, сега вече май сме без Съвет. Отвратително! Да бъдат избити просто ей така. И то докато решават съдбата на Средната земя. Какво ви води насам, сър?
Тобайъс плъзна поглед зад нея и забеляза, че войниците затварят вратата на залата. Поглади мустачките си и се запъти към подиума:
— Бях „поканен“, също както и вие.
Дукеса Лумхолц тръгна с него:
— Чувам, че Императорският орден много цени „Кръвта“.
Мъжът до нея, облечен в синьо сако със златна обшивка, си придаваше тежест. Слушаше разговора уж небрежно, но всъщност с едва поддържано безразличие, като си даваше вид, че вниманието му е насочено другаде. По тъмната му коса и надвиснали вежди Тобайъс позна, че е Келтонец. Келтон беше сред първите страни, присъединили се към Ордена. Те пазеха ревниво високото си положение там. Освен това обаче бяха наясно, че Императорският орден се съобразява с мнението на „Кръвта на братството“.