Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

През същата зима довърших олекотения за редакцията и за читателите роман „В първия кръг“ (Кръг 87). Той че беше олекотен, беше, но рискът да го покажа бе почти същият както преди две години с „Иван Денисович“: прекрачваше се една черта, която никой не бе преминавал дотогава. Колко ли ще му секне дъхът на Твардовски? — дали не дотам, че той също да се превърне в мой противник? Във всеки случай през тия зимни месеци, докато той се бореше за наградата, не му пречех в неговата борба и не му показвах обещания „Кръг“. През пролетта дойде ред Твардовски да чете романа ми. Но как през това време да го откъсна от главните му противосъветници и преди всичко — от Дементиев? Искаше ми се А. Т. да си изгради собствено мнение за романа. Казах му: „Александър Трифонич! Романът е готов. Но какво е за писателя да даде в редакция романа си, ако за цял живот той се кани да напише само два? Все едно че син женя. Я елате на такава сватба при мен в Рязан.“

И той се съгласи, дори с удоволствие. Това като че ли беше уникален случай в редакторския му живот.

В Рязан тъкмо по великденската нощ (но А. Т. надали помнеше за нея) го посрещнахме колкото може по-разкошно — със собствения ни „Москвич“. Но той се поизмъчи, докато влезе в тази малка (за неговата фигура наистина малка) кола: покрай положението си не беше свикнал да се вози на нещо по-долу от „Волга“. А и беше пристигнал като обикновен пътник с местния влак, сам си купил билет в Кръглата кула, не чрез депутатската стая — може би от смоленските си юношески години не беше пътувал така.

Още по време на първата вечеря А. Т. тактично ме подготвяше, че всеки писател има слаби произведения, че това трябва да се възприема спокойно. От другата заран започна да чете не много грабнат, но от закуската до обеда набра скорост, забравяше да пуши, едва ли не подскачаше по време на четенето. Отбивах се при него уж случайно, сверявах настроението му с номера на главата. Той ставаше иззад бюрото: „Браво!“, и веднага се коригираше: „Нищо не съм казал!“ (тоест не обещава окончателната оценка да е същата). Както аз разбирам работата, той трябваше да е трезвен, докато не я привърши, но гостоприемството ме задължаваше да сложа на трапезата и коняк, и водка. От това той бързо престана да се владее, очите му станаха диви, побеляха, започна да говори на висок глас. Поиска да идем до пощата, да се обадел в Москва (те с жена си водеха преговори за купуването на нова вила); пощата беше на четиристотин метра, а дотам и обратно вървяхме два часа: А. Т. през минута се спираше, преграждаше тротоара и колкото и да го подканвах да върви или да говори по-тихо, гръмогласно си изплакваше болката: че човек на никого нищо не е длъжен; че „началствата изпитват трогателна обич към самите себе си“; за маршал Конев (виждал съм го в редакцията цивилно облечен — възтъп среден колхозен бригадир), който във вид на похвала казал на Твардовски, че би го направил от полковник от запаса генерал-майор; и за тайнствеността на московската комисия по адресната регистрация, която решава кой да живее, кой да не живее; и за тайните места (острови в Северно море) за тайно интерниране на инвалидите от войната (за пръв път от Твардовски го чух, не се съмнявам в достоверността; умонепостижимо е за всички освен за съветските хора: тия бивши герои и тия жертви, които ни донесоха победата, да се изхвърлят, за да не развалят с чуканите си стройния вид на съветския живот и да не си търсят прекалено гръмогласно правата); и за това как Брежнев станал „жертва на култа“ (изпатил си от Сталин, задето в Кишинев си присвоил градската градина, да си строи резиденция); и за това, че несправедливо се плащат стихосбирките — масовите издания по-зле, отколкото немасовите (забелязвал съм, че той внимателно преглеждаше калкулациите и удръжките по своите издания, а след като похвалеше изданието, добавяше „пък и парите не са малко“, но не алчно, а с добродушната гордост на труженик, както селянинът се завръща от пазара); и за Булгаков („блестящ, лек“); и за Леонов („него го разду, прекомерно го възвиси Горки“); за Маяковски („остроумието му е плоско; не е национален, макар и да се беше изпраксал в пародирането на църковнославянските думи; не заслужава площад до Пушкиновия“) .