Новозавладените звезди
- Автор: Блиш Джеймс Бенджамин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Златарева-Чичкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Новозавладените звезди». Краткое содержание книги:
Сегашният Шар принадлежеше към шестнайсетото поколение и следователно сигурно беше поне два сезона по-млад от самия Лавън. Стар беше само по отношение на опита.
— Лавън, ще трябва да ти отговоря честно — каза най-накрая Шар, все още загледан през високия несиметричен отвор. — Също както предшествениците ти са идвали при моите, ти идваш при мен, узрял за тайните на металната плоча. Мога да ти разкрия някои от тях, но и аз не зная какво е значението на повечето неща.
— След толкова много поколения?! — учуди се Лавън. — Не направи ли Шар III първия пълен превод? Това беше твърде отдавна.
Младият човек се обърна и погледна Лавън с очи, потъмнели и разширени от глъбините, в които се бяха взирали.
— Мога да прочета написаното на плочата, но по-голямата част от него като че няма никакъв смисъл. Най-лошото е, че ръкописът е недовършен. Не знаеше ли това? Така е. Една от пластините била загубена в сражение с гладниците през Първата война, докато тези крепости още били в техни ръце.
— За какво съм дошъл тогава? — каза Лавън. — Няма ли нищо ценно върху запазената плоча? Наистина ли в плочите е била събрана мъдростта на Създателите, или става дума за друг мит?
— Не. Не, вярно е — бавно отвърна Шар, — поне дотолкова се разбира.
Той млъкна и двамата мъже се обърнаха и се втренчиха в призрачната сянка, която внезапно се бе появила пред прозореца. Тогава Шар тежко изрече.
— Влез, пара.
Чехлоподобният организъм, почти прозрачен, като се изключат хилядите сребристочерни зрънца и пенестите мехурчета, струпани във вътрешността му, се плъзна в стаята и застина във водата, а ресничките му глухо бръмчаха. Помълча за миг, докато говореше телепатично с ноктата по тържествения начин, характерен за всички първаци. Нито един човек никога не бе прекъсвал тези беседи, но нямаше съмнение, че те наистина съществуваха — поколения наред хората ги бяха използували като съобщително средство при дълги разстояния.
После ресничките на чехълчето отново затрептяха:
— Шар и Лавън, ние пристигнахме, според обичая.
— Добре дошли тогава! — каза Шар. — Лавън, да оставим за малко въпроса за пластинките, докато чуеш какво има да каже чехълчето — то е част от знанията, които всеки Лавън трябва да има, когато встъпва в длъжност, така че то е първо на дневен ред. Аз мога донякъде да ти загатна за това, което сме. Но се налага най-напред чехълчето да ти разкаже нещо за това, което не сме.
Лавън кимна с готовност и проследи първака, който внимателно се настани върху дяланата маса, където седеше Шар. От целия вид на съществото се излъчваше такова съвършенство и пестеливост в устройството, такава грация и сигурност в движенията, че той трудно можеше да повярва в собствената си скоро достигната зрелост. Чехълчетата и всички първаци го караха да се чувствува ако не лошо замислен, то поне несъвършен.
— Известно ни е, че в тази вселена не е логично да има хора — рязко бръмчеше блещукащият, сега инертен цилиндър върху масата. — Нашата памет е обща собственост на всичките ни раси без изключение. Тя стига назад до време, когато тук не е имало създания като хората, нито дори далечни техни подобия. Според нея един ден тук неочаквано се появила доста голяма група хора. Спорите им се разпилели по Дъното — ние ги открихме скоро след сезонното ни пробуждане и видяхме вътре очертанията на спящи хора. След това хората разчупиха спорите си и се показаха. Отначало изглеждаха безпомощни и гладниците поглъщаха десетки от тях, както по онова време поглъщаха всичко, което се движи. Но това скоро свърши. Човеците бяха интелигентни, предприемчиви. И надарени със специфична черта — характер, който не притежаваше нито едно друго създание в този свят, дори и свирепите гладници. Хората ни организираха да избием хищниците и именно в това се състоеше разликата. Хората бяха инициативни. Сега ние имаме думата, която вие ни дадохте, и я използваме, но все още не знаем точно на какво е белег тя.
— Вие се бихте рамо до рамо с нас — каза Лавън.
— При това с удоволствие. Никога нямаше да се сетим сами за тази война, но тя бе успешна и донесе добрини. Въпреки всичко, ние се чудехме. Виждахме, че хората плуват лошо, ходят лошо, лошо се катерят и лошо пълзят. Разбирахме, че те са създадени, за да изработват сечива и да си служат с тях — идея, която още не ни е ясна, защото една такава прекрасна дарба направо се прахосва в тази вселена, а друга няма. Има ли полза от някои крайници, каквито са ръцете на хората, да си служат със сечива? Не знаем. Според нас е ясно, че такова радикално нещо би трябвало да доведе до много по-голямо Господство над света, отколкото се оказа възможно за хората. Главата на Лавън се замая.