Новозавладените звезди
- Автор: Блиш Джеймс Бенджамин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Златарева-Чичкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Новозавладените звезди». Краткое содержание книги:
Разрушаването на крепостите едва ли отне повече от петнадесет минути. Денят току-що бе започнал да преваля, когато Лавън се появи с Фил на една тръбеста кула и двамата погледнаха надолу към Първото човешко селище.
Той лежеше в тъмнината, с чело, притиснато към коленете, неподвижен като мъртвец. Водата бе застояла и студена, мракът — пълен. Заобикаляха го стените на тръбовидната крепост на флоските, а над него едно чехълче добави поредното пясъчно зрънце върху новия купол на покрива. Останалите бойци си отдъхваха също в тръби, покрити с други видове нови каменни капаци, но не се чуваше никакъв шум от движение и гласове. Бе тихо като в гробница.
Мислите на Лавън бяха бавни, горчиви като сироп с успокоително. Оказа се, че е бил прав за преминаването на сезоните. Времето едва му бе стигнало да доведе всичките си хора от залата в крепостите преди ежегодното наводнение на настъпващата есен. Тогава водите на Вселената се завъртаха веднъж, приближавайки небесата до Дъното и Дъното до небесата, след което двете се смесваха. Термоклинът се разрушаваше и оставаше така, докато идването на следващата пролет не го възстановяваше.
И неизбежно рязката промяна в температурата и кислородното съдържание отново бе подействувала на спорообразуващите жлези. Сферичната кехлибарена черупка вече се надигаше около Лавън и той с нищо не можеше да се противопостави. Това бе рефлексен процес, без връзка с волята, като туптенето на сърцето му. Скоро луминисциращите масти, които пълнеха спората, щяха да се излеят навън, заменяйки студената замърсена вода, и тогава щеше да дойде сънят…
И всичко се случваше точно когато бяха направили едно истинско завоевание, бяха се установили във вражеската страна и бяха изправени пред възможността да изтребят гладниците поголовно и завинаги. Яйцата на гладниците бяха вече снесени и догодина щеше да се наложи да повторят всичко отначало, но имаше и друго — загубата на плочата; Лавън съвсем отскоро бе започнал да разсъждава какво може да означава това за бъдещето.
Чу се леко „туп“, когато последното пясъчно зрънце падна на мястото си върху покрива. Звукът не беше окончателният завършек на пристъпа на отчаяние, срещу който той предварително се бе борил. Напротив, той като че последва един прилив на необяснимо задоволство, с което разсъдъкът му започна все по-бързо и по-бързо да се унася в сън. В края на краищата те се намираха в безопасност. Не можеха да ги прогонят от крепостта. А на другата година щеше да има по-малко гладници, защото бяха унищожили много яйца, а тези, които ги снасяха… Все пак едната пластинка беше останала… Тихо и студено; мрак и безмълвие.
В едно забравено кътче на Галактиката водният свят на Хайдрот безкрайно лети около червената звезда Тау от съзвездието Кит. Месеци наред живот бе кипял е езерата и вировете му, но сега слънцето се оттегляше от зенита, падна сняг и ледът настъпваше откъм вечния океан. Животът отново потъваше в сън, наподобяваш смърт, а битките, страстите, стремежите и пораженията на хиляди милиони микроскопични същества се потапяха в забрава, в която такива неща нямат никакво значение.
Да, такива неща изобщо нямат значение, когато зимата властва на Хайдрот — но тя не царува вечно.
Цикъл втори
1.
Най-после старият Шар остави дебелия, нащърбен метален лист и се загледа през прозореца на крепостта — явно блещукащият златистозелен мрак на летните води отморяваше очите му. На меката флуоресценция, която треперливо го осветяваше, изпращана от една нокта, невъзмутимо дремеща под кръстовидния свод в помещението, Лавън виждаше, че Шар всъщност е млад. Лицето му беше така изящно изваяно, като че да подскаже, че не бяха минали много сезони, откакто за пръв път бе излязъл от спората си.
Разбира се, Лавън нямаше никаква истинска причина да очаква да види старец. По традиция наричаха всеки Шар „Стария Шар“. Причината за това, както и за всичко останало, бе забравена, но обичаят се бе запазил. Прилагателното поне придаваше тежест и достойнство на длъжността — да съсредоточаваш човешката мъдрост, както всеки Лавън съсредоточаваше властта.