Новозавладените звезди
- Автор: Блиш Джеймс Бенджамин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Златарева-Чичкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Новозавладените звезди». Краткое содержание книги:
— Тук съм, горе. Какво има?
— Отрязахме узрялата част. Да я издърпаме ли навън?
— Издърпайте я — отвърна Лавън с ленив жест и отново се облегна назад. В същия миг над него избухна блестящо червеникаво сияние и се хвърли надолу към дълбочините като много тънка верига от ковано злато. Ярката светлина, която денем се намираше над небето и се засилваше или отслабваше според някакъв закон, който досега нито един Шар не бе успял да разбере, отново засияваше.
Малцина бяха тези, които, попаднали в топлия отблясък на тази светлина, устояваха да не вдигнат взор към нея, особено когато най-горната част на самото небе се смръщваше и усмихваше толкова наблизо, че човек можеше да се изкачи или доплува до нея. Но както винаги досега, вглъбеният поглед на Лавън му даде в замяна само собственото му изкривено отражение и отражението на растението, върху което седеше.
Тук бе горната граница, третата от трите повърхности на Вселената. Първата от тях бе Дъното, където водата свършваше.
Втората повърхност бе термоклинът, достатъчно изразен през лятото, за да се пързалят по него, но където лесно се проникваше, стига да знаеш как.
Третата повърхност бе небето. През нея можеше да се премине толкова, колкото и през Дъното, а и нямаше някаква основателна причина да опитат. Там завършваше Вселената. Светлината, която всекидневно играеше над нея, като изгряваше и залязваше както си иска, изглежда, бе едно от свойствата й.
Към края на сезона водата постепенно ставаше по-студена и се дишаше по-трудно, а в същото време светлината отслабваше и интервалите между настъпленията на мрака се скъсяваха. Започваха да се движат бавни течения. Покачилата се вода ставаше мразовита и спадаше. Тинята от Дъното се размътваше и се понасяше заедно със спорите от полята с плесени. Термоклинът се разклащаше, накъсваше се и се разнасяше. Небето постепенно се замъгляваше от частици мек нанос, вдигнали се от Дъното, от стените и от ъглите на Вселената. Някога много отдавна, целият свят е бил студен, неприветлив, гъмжащ от пожълтяващи умиращи твари. Светът загивал до мига, когато първият поток топла вода боязливо нарушил зимната тишина.
Така било по времето, когато изчезнала втората повърхност. Ако и небето се стопеше…
— Лавън!
Непосредствено след продължителния вик едно блестящо балонче се издигна край Лавън. Той протегна ръка и го мушна, но то отскочи от островърхия му палец. Мехурчетата с газ, които извираха от Дъното късно през лятото, бяха почти неуязвими, а когато се случеше да ги удариш много силно или да ги пробиеш, те се разделяха на по-малки мехурчета, които нищо не можеше да засегне, като оставяха след себе си изключително неприятна миризма.
Газ. Вътре в балончетата нямаше вода. Ако човек влезеше в някое от тях, не би имал какво да диша.
Но, разбира се, не беше възможно да се влезе в мехурчетата. Повърхностното напрежение бе твърде високо. Бяха здрави като металната плоча на Шар. Като най-горната част на небето.
Като най-горната част на небето… А над него? Дали светът на пукнатото мехурче бе от газ, а не от вода? Дали всички светове не представляваха водни балончета, плаващи в газ?
Ако бе така, не можеше и дума да става за пътуване между тях — тъй като преди всичко нямаше начин да се пробие небето. А и ранната космография не осигуряваше с нищо Дъната на световете.
И при все това някои от местните обитатели буквално се зариха в Дъното, доста навътре, като търсеха нещо недостижимо за Човека в тези глъбини. Дори горният пласт на талога в разгара на лятото гъмжеше от миниатюрни същества, за които тинята бе естествена среда. И въпреки че много от създанията, с които хората живееха, не можеха да преминават свободно от двете водни области, разделени от термоклина, хората можеха и го правеха.
Ако новата Вселена, за която бе говорил Шар, изобщо съществуваше, тя трябваше да се намира отвъд небето, където бе светлината. Защо пък да не можеше да се прекоси небето? Обстоятелството, че мехурчетата понякога се пръсваха, показваше, че на повърхността между водата и газа имаше обвивка, която не бе напълно устойчива. Въобще някой беше ли правил такъв опит? Лавън смяташе, че е еднакво невъзможно човек да си пробие път през най-горната част на небето и да се зарови в Дъното, но сигурно имаше някакви начини да се избегне тази трудност. Тук, зад гърба му, например, вирееше едно растение, което най-вероятно продължаваше и отвъд небето — горните му клони изглеждаха пречупени и извити назад само защото погледът се лъжеше по отражението.
Винаги бяха смятали, че растенията загиват, когато стигнат до небето. С повечето от тях наистина ставаше така — често мъртвият клон се виждаше размекнат и пожълтял, а кутийките на съставните му клетки бяха празни и се носеха потопени в съвършената огледална повърхност. Но някои просто бяха отсечени, подобно на това, което сега го приютяваше. Вероятно само изглеждаха така, а всъщност се извисяваха безкрайно далече в друго място — място, където навярно се бяха родили хората и може би още живееха там…