Новозавладените звезди
- Автор: Блиш Джеймс Бенджамин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Златарева-Чичкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Новозавладените звезди». Краткое содержание книги:
И освен това — посевите. Хората вече не зависеха от случайните бактерии, изядени набързо; сега на Дъното имаше плаващи килимчета от особени водни плесени, водорасли и гъби — изобилни и хранителни, отглеждани от пет поколения Шар. Те изискваха непрекъснати грижи, за да се запазят чисти видовете и да не се разрешава на по-старите и по-малко интелигентни видове първаци да ги използуват за пасбище. Естествено, в последната задача обединиха усилията си най-сложно устроените и далновидни представители на първаците, но бяха необходими хора, които да ги надзирават.
След войната с гладниците имаше период, когато беше нещо обикновено да ловят тромаво движещите се и глупави диатоми, чиито нежни и крехки стъкловидни черупки бяха толкова чупливи и които не можаха да се научат, че дори ако гласът е приятелски, не е сигурно, че е на приятел. Все още се намираха хора, които счупваха някой диатом, ако никой не ги гледаше, но за учудване на първаците, тях ги смятаха за варвари. Неясната и простодушна реч на великолепно изваяните растения ги бе поставила в категорията на обществени любимци — понятие, което първаците изобщо не можеха да проумеят, особено след като хората признаваха, че диатомите върху половин черупка са много вкусни.
Лавън бе принуден да се съгласи твърде рано, че отликата е минимална. В крайна сметка нали хората се хранеха с десмиди71, които се разграничаваха от диатомите само по три особености: обвивките им бяха гъвкави, не се движеха (всъщност движеха се само няколко групи диатоми) и не говореха. И въпреки всичко Лавън, както и повечето хора, изглежда, наистина намираха някаква разлика, независимо дали първаците я забелязваха, или не — толкова! При тези обстоятелства той смяташе, че част от дълга му като потомствен вожд на хората е да опазва диатомите от случайните бракониери, които ги пасяха, нарушавайки обичая, във високите пластове на сгряното от слънце небе.
Но все пак за Лавън се оказа непосилно да си създава толкова работа, че да забрави мига, в който последните указания за произхода и предназначението на Човека бяха грабнати в резултат на лекомисленото му преувеличение и отнесени в мъглявината.
Сигурно бе възможно да поиска от чехълчетата да върнат металния лист, като обясни, че е станала грешка. Първаците бяха същества с неумолима логика, но те уважаваха хората, бяха привикнали с тяхната непоследователност и имаше вероятност да променят решението си, ако ги заставеха…
Съжаляваме. Плочата бе пренесена над крайбрежната ивица и бе пусната в залива. Ще претърсим Дъното там, но…
С чувство на тъга, което не успяваше да подтисне, Лавън съзнаваше, че щеше да получи или този, или много сходен отговор. Когато първаците решаваха, че нещо е ненужно, те не го скриваха в някоя стая като стари жени. Изхвърляха го своевременно.
Но при все че съвестта го мъчеше, Лавън бе почти убеден, че плочата е изгубена за добро. Какво въобще бе направила тя за хората, освен че осигуряваше на всички Шар безполезни въпроси, над които да размишляват в късните години на живота си? Това, което самите Шар бяха извършили за благото на Човека, тук, във водата, в света, във Вселената, бе осъществено чрез пряко експериментиране. От плочите не бе идвало никога нито частичка ценно знание. Във втората пластина изобщо нямаше нищо друго освен неща, за които бе най-добре да не се разсъждава. Първаците бяха прави.
Лавън промени положението си върху клончето, където седеше, за да наглежда прибирането на пробната реколта от синьо-зелени маслодайни водорасли, които се носеха като пихтиеста маса близо до горната част на небето, и леко потъркваше гръб в грапавия ствол. Всъщност първаците рядко грешаха. Липсата на творческо начало и неспособността им да измислят някоя оригинална идея бе колкото недостатък, толкова и дарба. Това им даваше възможност винаги да виждат и усещат нещата такива, каквито са, а не каквито очакваха да бъдат, тъй като те не притежаваха и умението да се надяват.
— Ла-вън! Ла-въ-н!
Проточеният вик изплава от сънните глъбини. Като се опираше с една ръка на върха на клонката, Лавън се наведе и погледна надолу. Един от жътварите бе извърнал очи към него, отпуснал теслата, с която откъсваше от преплетения килим слепените в четворки водорасли.
71
Сладководно водорасло със зелен цвят. — Б.пр.